Определение № 5547 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2555/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца П. И. В., чрез адв. Р. П. /надлежно упълномощена/, срещу решение от 16.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 10841/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б с-в, в частта му с характер на определение, с което е оставено без уважение искането на П. И. В. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение № 6714 от 05.12.2024 год. в частта му за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че с въззивното решение му били присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 30 лв. за всяка инстанция, общо 60 лв. Минималният размер на адвокатското възнаграждение възлизал на 400 лв. при интерес до 1 000 лв., поради което на ищеца се дължали разноски в размер на 75 лв. за всяка инстанция, или общо 150 лв. На адвоката се дължало възнаграждение по всеки от предявените искове, съобразно уважената част. В случая били предявени два иска – за обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 000 лв. и за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. Погрешно въззивният съд бил приел, че уваженият иск за сумата от 300 лв. представлява 3 % от общата сума на предявените искове – 10 000 лв. Освен това в случая делото било с висока фактическа и правна сложност – проведени били две заседания в първата инстанция и едно заседание във въззивното производство, като били събрани писмени и гласни доказателства. Ответникът Прокуратурата на Република България не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по гр. дело № 37744/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 176 с-в, е образувано по искова молба на П. И. В., с която срещу Прокуратурата на Република България са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от невъзможност на ищеца да упражнява дейност като таксиметров шофьор за периода от 21.08.2022 год. до 05.03.2023 год., настъпили в резултат на незаконно обвинение, по което наказателното производство е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление /ДП № 1302/2022 год. по описа на 5-то РУ-СДВР, пр. пр. № 32552/2022 год. по описа на СРП/. Исковете са отхвърлени като срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, като в тази връзка е образувано в. гр. дело № 10841/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б с-в. С въззивното решение № 6714 от 05.12.2024 год. е отменено първоинстанционното решение в частта му, която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата от 300 лв., като тази претенция е уважена, ведно със законната лихва, считано от 10.02.2023 год. до окончателното изплащане, а първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част и ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца – сумата от 10 лв., представляваща разноски за държавна такса в първоинстанционното производство и сумата от 5 лв., представляваща разноски за държавна такса за въззивно обжалване и на адв. Р. П. на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА – сумата от 30 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство и сумата от 30 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ищеца П. И. В., чрез адв. Р. П., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба решение в частта му с характер на определение, с което е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че в съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ /аналогично на чл. 78, ал. 1 ГПК/, разноските на ищеца, съответно на адвоката му, се присъждат съобразно уважената/отхвърлената част от исковете. В случая материалният интерес на исковете е 10 000 лв., но същите са уважени само за 300 лв., т.е. за 3 %. Определени да възнаграждения от 1 000 лв. на инстанция, но ответникът дължи само 3 % от тях, т.е. по 30 лв. на инстанция. С определение на настоящия съдебен състав, постановено по гр. дело № 1710/2025 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 6714 от 05.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 10841/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б с-в, поправено с решение от 16.04.2025 год., в частта му, в която след частично потвърждаване на решение № 11613 от 13.06.2024 год., постановено по гр. дело № 37744/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 176 с-в, е отхвърлен предявения от П. И. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 000 лв. Обжалваното определение е правилно. Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните, като принципът е, че присъждат всички действително направени разноски съразмерно с уважената или отхвърлена част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес. В първоинстанционното и въззивното производство ищецът е представляван от адвокат, който го е защитавал безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, като е направил своевременно искания за присъждане на разноски. По делото са предявени два оценяеми иска – за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лв. и за обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 000 лв. При присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА съдът се ръководи от правилото, че при успех на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, макар и такова да не е било поначало заплатено от ползвалата адвокатско съдействие страна. Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 год. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото – решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./. Въззивното определение е съобразено с решението на СЕС по дело С-438/2022, което е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Делото в частта му по иска за неимуществени вреди разкрива ниска фактическа и правна сложност, на която съответства и труда на адвоката, предвид обема на събраните доказателства, изобилната практика на ВКС, в т.ч. задължителна такава, по спорните между страните въпроси, както и яснотата по отношение на доказването на фактите, относими към фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, което обосновава определянето на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА в размер под минималния по наредбата – по 1 000 лв. за първоинстанционното производство и за въззивното производство, от които по 200 лв. по иска за неимуществени вреди, респ. присъждането на такова в размер на по 30 лв. за всяка от инстанциите, съразмерно с уважената част от посочената претенция. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,