Решение № 2552 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10040/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Главна дирекция (ГД) „Национална полиция“, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Хр. Маркова, срещу решение № 22865 от 03.07.2025 г., постановено по адм. дело № 5751/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). С обжалваното решение АССГ е отменил по жалба на Ц. Г. П. заповед № 3286з-1589 от 16.04.2025 г. на директора на ГД „Национална полиция“, с която е отказано снемането на полицейската й регистрация с рег. № 27373/15.01.2016 г. по описа на 01 РУ – СДВР и са присъдени разноски в полза на жалбоподателката. В касационната жалба се твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа становище за законосъобразност на отказа за снемане на процесната полицейска регистрация. Иска отмяна на решението и решаване на спора по същество, като се отхвърли жалбата срещу атакуваната заповед. В депозирани писмени бележки поддържа основанията и доводите, заявени в касационната жалба. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, както и евентуално прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Ответникът по касационната жалба – Ц. Г. П., чрез пълномощника си адв. Х. Дончев, в съдебно заседание изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Излага съображения срещу претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направени от касационния жалбоподател. Не претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Съдът е изложил фактическите установявания по спора, които кореспондират с доказателствения материал по делото и въз основа на подробен и точен анализ на приложимата нормативна уредба е достигнал до правилни и обосновани правни изводи. От фактическа страна по делото е установено, че Ц. Г. П. има извършена една полицейска регистрация под № 27373/15.01.2016 г. в 01 РУ – СДВР, за деяние по чл. 316, вр. с чл. 308 от НК, по ДП № 15164/2015 г. по описа на 01 РУ – СДВР, пр.пр. № 8891/2015 г. на СРП. За същото деяние има влязла в сила присъда на СРС, НО, изменена с решение № 162 от 03.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 2433/2016 г. на Софийски градски съд, НО, в частта й, с която на Ц. Г. П. е наложено наказание „пробация“, като срокът на определените пробационни мерки е намален от 8 на по 6 месеца за всяка една от тях. На 16.08.2024 г. е настъпила реабилитация по чл. 88а от НК. Със заявление вх. № 328605-2 от 08.01.2025 г. по описа на ГД „Национална полиция“ Ц. Г. П. е поискала да бъде снета полицейската й регистрация. По искането е издадена Заповед № 3286з-1589 от 16.04.2025 г. на директора на ГД „Национална полиция“, с която е отказано снемането на полицейската регистрация. В мотивите на заповедта е посочено, че осъждането с влязла в сила присъда не е сред лимитативно изброените основания за снемане на полицейска регистрация по чл. 68, ал. 6 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). В случая е налице необходимост правоохранителните органи да разполагат със специфичните данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация, включително при извършване на тяхната оперативно-издирвателна дейност по чл. 8, ал. 1 от ЗМВР, осъществявана на основание чл. 6, ал. 1, т. 1 от същия закон. Посочено е също така, че данните са необходими за установяване на връзки между различни разкрити престъпления и извършване на превенция на деяния, опасни за обществото, като в тази връзка административният орган се позовава на съображение 27 от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (по-нататък „Директива (ЕС) 2016/680“), както и на съображения по т. 55, 61 и 68 от Решение на Съда на ЕС (Голям състав) от 30 януари 2024 г., по дело С-118/22. След като е обсъдил данните по административната преписка и приложимия материален закон, съдът е извел законосъобразен извод за постановяване на процесния отказ при допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че позоваването от страна на административния орган на Съображение 27 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2016/680 и мотивите по т. 55, 61 и 68 от Решение на Съда на ЕС от 30 януари 2014 г., по дело С-118/22, е формално и не се подкрепя от събраните в хода на административното производство доказателства и справки от информационните системи на МВР. Към настоящия момент в българското законодателство не са установени правила, определящи подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението им съгласно чл. 5 от Директива (ЕС) 2016/680. По-конкретно, в чл. 68, ал. 6 от ЗМВР не е предвидено основание за изтриване на лични данни от полицейския регистър в хипотезата на влязла в сила присъда и последвала реабилитация, поради което тези данни (в това число биометрични и генетични данни) се съхраняват в съответния регистър и могат да бъдат обработвани от имащите достъп до тях органи без никакви ограничения във времето, вкл. до смъртта на лицето. В тези случаи, съгласно цитираната от самия орган практика на СЕС, приложното поле на подобно съхранение се възприема като твърде широко за целите, за които данните се обработват и следователно следва да се допуска единствено когато „това е абсолютно необходимо“ по смисъла на член 10 от Директива (ЕС) 2016/680, при отчитане на естеството и тежестта на престъплението, за което лицето е осъдено с влязла в сила присъда, или други обстоятелства, като например конкретния контекст, в който е извършено това престъпление, евентуалната му връзка с други течащи производства или пък миналото или профила на осъденото лице – в този смисъл т. 67 от Решение на СЕС от 30 януари 2024 г., по дело С-118/22. В същото решение на СЕС е посочено, че срокът за съхранение на данните от вида на процесните в настоящото производство може да бъде определен в националното законодателство и до настъпването на смъртта на субекта на данни, но само при наличието на особени обстоятелства, които го обосновават надлежно и мотивират определянето му като „подходящ“, както и извън случаите на общо и бланкетно прилагане за всички лица, осъдени с влязла в сила присъда (какъвто е случаят с уредбата в чл. 68, ал. 6 от ЗМВР) – в този смисъл т. 69 от Решение на СЕС от 30 януари 2024 г., по дело С-118/22. В допълнение, в т. 45 от същото решение СЕС намира, че за да са „подходящи“, сроковете за съхранение на личните данни следва в крайна сметка да позволяват изтриване на разглежданите данни когато съхранението им вече не е необходимо с оглед на целите, дали основание за тяхното обработване. Според тълкуването на СЕС, подобно изискване не е изпълнено когато, както е в разглеждания казус, единствената хипотеза, в която националното законодателство предвижда такова изтриване по отношение на лице, осъдено с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, е настъпването на смъртта му. Предвид горното правилно първоинстанционният съдът е приел, че в съответствие с относимите норми на правото на ЕС и практиката на Съда на ЕС произнасянето на административния орган по заявлението за издаване на акта по чл. 68, ал. 6 от ЗМВР следва да бъде обусловено от извършена в хода на административното производство реална проверка за необходимост от съхранение на личните данни, събрани чрез способа на полицейската регистрация, към момента на подаване на искането. Проверката трябва да обхваща събиране и анализ на информация относно личността на заявителя. Релевантни в тази насока са данни, които включват естеството и тежестта на престъплението, за което лицето е осъдено с влязла в сила присъда, контекста, в който е извършено това престъпление, евентуалната му връзка с други течащи производства, миналото или профила на осъденото лице, както и други особени обстоятелства, които са известни на органа, относими към това лице, включително по отношение необходимостта от превенция на деяния, опасни за обществото. Необходимо е извършването на преценка на баланса между обществения интерес, който изисква правоохранителните органи да разполагат със специфични данни за лицето, събрани чрез способа на полицейската регистрация, и правото на субекта на данни на изтриване на съхраняваните за него данни, щом съхранението ми вече не е необходимо. В тази връзка решаващият съд с основание е приел, че в оспорения административен акт е извършена формална проверка по отправеното искане за снемане на полицейска регистрация. Органът се е ограничил до това да посочи, че в чл. 68, ал. 6 от ЗМВР не е предвидено основание за уважаване на искането в случаите на осъждане с влязла в сила присъда, включително и при реабилитация. Липсва същински анализ и оценка дали в настоящия случай, въз основа на събраните конкретни данни и обстоятелства за личността на заявителката, съхранението на данните, съдържащи се в създадената за нея една полицейска регистрация, е все още необходимо с оглед на целите, за които тези данни са обработвани. Позоваването на текстове от Директива (ЕС) 2016/680 и на Решението на СЕС от 30 януари 2024 г., по дело С-118/22 е изцяло бланкетно, неподкрепено с конкретни фактически констатации и анализ, годни да обосноват от фактическа и правна страна твърдението на органа, че в случая продължаващото съхраняване на личните данни за Ц. Г. П. е необходимо за целите на осъществяване на оперативно-издирвателната дейност по чл. 8, ал. 1, вр. с чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и по-конкретно за установяване на връзки между различни разкрити престъпления и извършване на превенция на деяния, опасни за обществото. Органът не се е позовал на данни за други противообществени прояви на лицето, за регистрирани срещу него заявителски материали, извършвани проверки или образувани досъдебни производства, на връзка с други конкретни течащи производства или престъпни деяния на трети лица, от които да може да се направи обоснован и закономерен извод, че личността на заявителката е рискова за обществото и че към момента на подаване на искането тя представлява лице със степен на обществена опасност, оправдаваща продължаване съхранението на данните й по извършената за нея една полицейска регистрация за целите по чл. 67 ЗМВР. Извън престъплението по чл. 316, вр. с чл. 308 от НК, по повод на което е направена процесната полицейска регистрация, в материалите по преписката не се съдържат данни и сведения за Ц. Г. П., които да могат да се свържат с изтъкнатата от органа необходимост за установяване на връзки между различни разкрити престъпления и извършване на превенция на деяния, опасни за обществото. Предвид горното, събраните по делото доказателства са преценени правилно от първоинстанционния съд, който е извел обосновано заключение, че няма данни, които да водят до извод, че жалбоподателката е рискова личност за обществото по отношение на противодействието на престъпността и опазването на обществения ред и съответно не са налице разумни предпоставки за продължаваща необходимост от обработка на личните данни на лицето чрез извършената полицейска регистрация. В касационната жалба не са изложени конкретни доводи и възражения по обжалваното решение, в това число и относно твърдението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При извършената служебна проверка, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът намира, че решението е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да се остави в сила. Предвид естеството на правния въпрос, предмет на разглеждане от административния орган, и с оглед разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК, при отмяната на процесния отказ за снемане на полицейската регистрация делото като преписка следва да се върне на съответния компетентен административен орган за решаване на въпроса по същество, при съобразяване с указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на първоинстанционното и настоящото касационно решение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,