Определение № 144 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1047/2020 г.

Делото е образувано по частна жалба, подадена от Г. И. Р., като майка и законен представител на детето К. Г. Н., чрез адв. Е. Н., срещу определение № 30/21.01.2020 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 392/2019 г., в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК в частта относно разноските, присъдени в полза на Детска градина „Пролет”, [населено място] и П. А. Е.. Жалбоподателят твърди, че определението по чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивния съд е неправилно. Счита, че след като първостепенното решение е обжалвано от всички страни – ищец и ответници, потвърдено е изцяло от въззивната инстанция, разноски по чл. 78 ГПК не се дължат. Всяка страна има право на разноски в съответствие с уважената и отхвърлената част от иска, а щом и трите жалби са отхвърлени, то никой няма право на съдебноделоводни разноски. Иска отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на претенциите на ответниците за разноски, сторени във въззивно производство. Детска градина „Пролет”, [населено място], представлявана от директора М. И., чрез адвокат К. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че частната жалба е неоснователна. П. А. Е. не отговаря в срок. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване пред Върховен касационен съд съдебен акт. Въззивното решение подлежи на касационно обжалване и съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, определението за изменението му в частта за разноските, също подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Производството се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК (срв. разясненията в ТР – 6/2012 г. на ОСГТК) и жалбоподателят не обосновава основания за допускане на касационно обжалване, нито представя изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Съставът на Пловдивски апелативен съд по гр.д. № 392/2019 г., в определение № 30/21.01.2020 г., е отказал да измени свое въззивно решение № 160/15.10.2019 г. в частта относно съдебните разноски, дължими от ищеца К. Н., действащ чрез своята майка и законен представител Г. И. Р., на ответника П. А. Е. – 675 лв. и на Детска градина „Пролет”, [населено място] – 750 лв. За да постанови този резултат, съдът изяснил, че въззивното производство е образувано по три въззивни жалби срещу първостепенния съдебен акт. Ищецът обжалва частта, с която са отхвърлени негови искове - по чл. 45 ЗЗД и по чл. 49 ЗЗД за разликата над 5 000 лв. до 26 000 лв., както и по чл. 86 ЗЗД – дължима компенсаторна лихва; ответникът Детска градина „Пролет”, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати на ищеца обезщетение в размер над 1000 лв. до присъдените 5000 лв., ведно с компенсаторна лихва; ответникът П. А. Е. обжалва въззивното решение, с което е осъдена да заплати обезщетение в размер на 5 000 лв., на осн. чл. 45 ЗЗД, ведно с компенсаторна лихва. Въззивният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт и е присъдил сторените от страните във въззивното производство съдебноделоводни разноски, съобразявайки, че те са направени във връзка, както с техните жалби, така и в защита по насрещните. Сам преценил каква част от платените адвокатски хонорари са по жалбата на съответния ответник и по насрещната жалба на ищеца. Присъдил на адв. С. Х. С., като представляваща безплатно ищеца, възнаграждение от по 580 лв., определено по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, дължимо от всеки един от ответниците. В тази част въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на произнасяне по чл. 248 ГПК. В полза на всеки от ответниците въззивният съд присъдил съдебноделоводни разноски, сторени в защита срещу неоснователната въззивна жалба на ищеца. Частната жалба, предмет на настоящото производство е неоснователна. Съдебноделоводните разноски в исковия процес се определят по правилата на чл. 78 ГПК и съобразно разрешението по материалноправния спор, като това правило не се променя при обжалване пред следваща инстанция и качеството на страната – жалбоподател или ответник по жалбата. Жалбата определя само обжалваем интерес, върху който се прилагат съответните правила на чл. 78 ГПК при постановяване на крайния акт. Обжалването е вторично производство, обезпечаващо законосъобразното развитие на съответното гражданско производство; то е момент от развитието на гражданския процес като производство. Ето защо и разноските, сторени при обжалването, се възлагат в тежест на страната отново според крайното решение по материалноправния спор. От това разбиране е изходил и законодателят в разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК – разноските се определят според разрешението по материалноправния спор от втория въззив, без значение жалбата на коя от страните е „уважена” или не от първа касация. В този смисъл са и дадените разяснения при разрешението, дадено от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 6/2012 г., т. 4 и т. 5. Само в изрично изброените от законодателя хипотези, в които случаят не попада, тежестта за разноските се определя не според крайния изхода по материалноправния спор (напр., ищецът винаги отговаря, когато ответникът с извънпроцесуалното си поведение не е дал повод за делото и признае веднага иска; специалните правила за разпределение на разноските в някои особени производство - брачен, делбен процес). Пловдивският апелативен съд правилно е приел, че предвид резултата по материалноправния спор, насрещните страни си дължат съдебноделоводни разноски. Неточно обаче е изчислил припадащите се на всеки от ответниците суми, съответно 675 лв. на П. Е. и 750 лв. на ДГ „Пролет”, Панагюрище. Неправилно въззивният съд е определил по своя преценка, сам, каква част от платения хонорар е сторен за процесуално представителство и защита по жалбата на съответната страна и каква – по жалбата/жалбите на насрещната/насрещните страни. Това се прави по силата на чл. 162 ГПК, когато е невъзможно да приложи правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК поради естеството на претенциите (напр. неоценяеми искове), техния брой и видове съединяване. В случая няма основание от приложение на правилото по чл. 162 ГПК относно претенциите на ответниците за присъждане на съдебноделоводни разноски за въззивна инстанция. Искът, с който е сезиран съдът, е с цена от 26 000 лв. В отношенията между ищеца и ответника – детска градина, въззивният спор е с паричен интерес от 25 000 лв. Първоинстанционното решение, с което искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата от 1000 лв. не е обжалвано от този ответник и е влязло в сила. Той е сезирал апелативния съд за присъдената сума над 1 000 до 5 000 лв. в полза на ищеца. Последният обжалва същото решение в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 26 000 лв. Въззивният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт и тогава, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, детската градина дължи на ищеца съдебноделоводни разноски съразмерно потвърдената, уважена част от иска (за 4 000 лв.) и на свой ред, ищецът дължи на ответника по чл. 78, ал. 3 ГПК за въззивното производство съдебноделоводни разноски съразмерно отхвърлената част от иска (за 21 000 лв.). Ясно е, че заплатените държавни такси по въззивните жалби остават за сметка на направилите ги страни. Присъдените в полза на представлявалия ищеца адвокат по чл. 38, ал. 1 ЗА суми, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, не са предмет на настоящата проверка. В тази част въззивното определение по чл. 248 ГПК е влязло в сила. Ответникът е представил доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. и, съразмерно отхвърлената част от иска от въззивния съд, чрез потвърждаване решението на първостепенния съд, има право да получи 1 260 лв., сторени във втора инстанция. Спорът между ищеца и ответника П. Е. пред въззивния съд е в пълния размер от 26 000 лв. Тя е представила доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение от 1350 лв. и има право да получи 1 090,39 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Този резултат е във вреда на обжалващата пред ВКС страна – ищецът К. Н., действащ чрез своята майка и законен представител Г. Р., така че определението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде потвърдено, съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. Мотивиран от горното, съдът