Определение № 254 от 04.06.2025 г. на ВКС по н. д. № 346/2025 г.

и в присъствието на прокурора ............................................................................................ разгледа докладваното от съдия Панева ч.н.д. № 346 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред Върховния касационен съд е образувано на основание по чл. 43, т. 3 от НПК, след като с разпореждане от 03.04.2025 г. административният ръководител на Районен съд - гр. Шумен е констатирал, че поради отвод на всички съдии не е възможно да се сформира състав, който да разгледа образуваното НЧХД № 611/2025 г. Същото е изпратено на ВКС за определяне на друг, еднакъв по степен съд, на който да бъде възложено разглеждането и решаването му. Настоящият състав, като обсъди данните по делото, установи следното: Производството по НЧХД № 18/2025 г. е образувано пред Шуменския районен съд, след като двукратно ВКС се е произнасял в процедура по чл. 43, т. 3 НПК поради отводи по искане на тъжителя на съдиите, съответно от районните съдилища в гр. Варна и в гр. Девня - определение № 48 от 28.01.2025 г. по н.ч.д. № 57/2025 г. на 2-ро н.о. и определение № 126 от 11.03.2025 г. по н.ч.д. № 203/2025 г. на ВКС, 2-ро н.о. С хронологически втория акт на върховната съдебна инстанция разглеждането на подадената от Н. А. Н. срещу Г. Д. А. тъжба с обвинение по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 вр. чл. 147, ал. НК е било възложено именно на Шуменския районен съд. Всички съдии от състава на посочения съд, на които последователно делото е било възлагано, са се отвели от разглеждането му, като болшинството от тях са посочили като основание това, че по друго дело, водено пред Шуменския районен съд, тъжителят е поискал отвод на всички съдии от състава на този съд поради съмнения в тяхната безпристрастност. Съдиите, позовали се на посочения факт, са приели, че изказаните от тъжителя по другото дело съмнения „биха могли да компрометират и евентуално да оставят под съмнение постановения по настоящото дело съдебен акт.“ Съдия Д. Г., която е приела да разгледа делото, впоследствие е депозирала също отвод поради отправено от тъжителя нарочно искане в този смисъл. Следващият съдия – П. Г., която е насрочила делото за разглеждане в открито съдебно заседание, се е произнесла и по молби на тъжителя за допускане на обезпечение на бъдещ иск, за освобождаване на тъжителя от такси и разноски и за предоставяне на правна помощ, постановявайки мотивиран отказ по първата от тях, а останалите две молби е уважила. Последвало е искане за отвод на съдия Г., мотивирано с отказа й да уважи искането за обезпечаване на бъдещ иск и несвоевременно според тъжителя произнасяне по молбата му за предоставяне на правна помощ. А с молба от 27.03.2025 г. тъжителят е поискал отвод, както на съдия Г., така и на всички съдии от РС-Шумен с мотив, че той е подсъдим по разглеждано в същия съд наказателно дело от общ характер, по което според него са били допуснати нарушения и което според него подлежи на прекратяване поради липса на извършено престъпление. Искането е уважено от съдия Г., която се е отвела от по-нататъшно участие при разглеждането на делото. Отвод са постановили и останалите четирима съдии от състава на Шуменския районен съд, позовавайки се на направеното от подсъдимия искане, адресирано към целия състав на този съд. Със становище до ВКС тъжителят е заявил искане делото да се изведе от съдебния район на Варненския апелативен съд с мотив, че съществува възможност подсъдимият „да призове вещо лице от списъка към Апелативен съд Варна“, като е декларирал, че „в противен случай делото ще се изпраща на ВКС отново и отново след отводи на съдии.“ Макар постановените отводи на членовете на съдебните състави да не подлежат на контрол, включително и в рамките на процедурата по чл. 43, т. 3 НПК, ползваният при постановяването на голяма част от тях в случая подход на интерпретация на правилата относно прилагането на института на отвода изисква да се отбележи следното: Законът изразява общовалиден държавен правосъден интерес, който е вложен не само в задачите и целите на НК и НПК, но така също и в отделните институти на наказателното законодателство. Институтът на отвода и самоотвода не прави изключение. Отношението към него не трябва да бъде механичен процес, свързан с непременно даване на безкритичен положителен отговор на заявените очаквания на страните или на някоя от тях съдиите от съответния съд да не разглеждат делото им. Организирайки дейността си, съответно, давайки отговор на подобни, заявени пред него очаквания, когато такива действително са направени, а не се предполагат, съдът е длъжен да организира дейността си съобразно със законовите изисквания, като държи сметка, че наказателно-процесуалната дейност е с нормативен характер, който е довел до лимитативно регламентиране, както на собствената му компетентност и на правомощията му, така и на правата и задълженията на участващите в едно или в друго качество в наказателния процес граждани. Независимият, автономен статус на съда е изграден с оглед на процесуалната негова роля в наказателния процес, спецификите на който, свързани със засягане и ограничаване на основни права, изискват фактическото установяване и правната оценка да бъдат извършвани в условията на процесуална самостоятелност, независимост и безпристрастност. Затова свободното формиране на позицията на съда по въпросите, от съществено значение за делото, не може да е поставена под въпрос. За да се приеме, че това не е така и че по отношение на членовете на съдебния състав може да се очаква, че няма да действат с нужната безпристрастност, трябва да съществуват конкретни, обективни и сериозни основания, а не произволни твърдения или субективни усещания у участващите в процеса лица. Само тогава съдът не само може, но е задължен да постанови отвод от разглеждането на конкретното дело. Така ще е когато член на съдебния състав вече е изразил и се е обвързал с позиция по съществените въпроси от предмета на конкретното наказателно производство или са налице други обстоятелства, които дават основание той да бъде считан за лично заинтересуван (пряко или косвено, морално или материално) от изхода на делото – бил е обвиняем, може да встъпи като частен обвинител, граждански ищец и пр. хипотези, съставляващи абсолютни основания по чл. 29, ал. 1 НПК за отвод. Отвод на осн.чл. 29, ал. 2 НПК може да се поиска и да се направи само, когато се посочат и когато съществуват реални основания член на съдебния състав да се счита предубеден или заинтересуван от изхода на делото пряко или косвено – напр. когато негово поведение или изказани мнения по повод на делото биха изключили очакване в способността му да постанови обективен и безпристрастен акт. Несъмнено основания да се претендира предубеденост биха били налице при установени отношения между член на съдебния състав и страна в съдебното производство. Но такива отношения не би могло да създаде само по себе си като факт участието на съдията при разглеждането на друго съдебно дело макар срещу същото лице. Защото и в другото производство той е участвал в служебно качество и това му участие не е достатъчно, за де се претендира наличие на формирано лично негово отношение към страната. Във всички случаи поводът, основанието, които се сочат като създаващи основание да се подозира съдията в пристрастие и липса на обективност, трябва да е основан на обективно съществуващи предпоставки, а не на вътрешно усещане на страната. Касае се за обективни основания, конкретно назовани и сочещи, че съдията би могло да се окаже несвободен от влиянието на странични за делото фактори и не би могъл обективно да прецени обвинението през призмата единствено и само на събраните доказателства и закона. И ако страната е затруднена да прецени всичко това като специфики във връзка с основанията за отвод, то съдията трябва рационално, обективно и точно да извърши нужната професионална преценка на аргументацията, с която му е поискан отвод, за да не се стига до ситуации като възникналата понастоящем. Волята, заявена от една от страните в производството, че не желае конкретен съдебен състав да разгледа нейното дело, не обвързва съда със задължение непременно да удовлетвори очакванията. По делата от частен характер съдът е обвързан от волята на страната, когато образува съдебно производство за престъпление от частен характер в зависимост от волята на пострадалия от такова престъпление да подаде тъжба и така да повдигне частно обвинение. Когато тъжителят оттегли тъжбата, съдът е длъжен да прекрати наказателното производство съобразно с волята на пострадалия. Когато частният тъжител преди започване изпълнението на определеното с влязла в сила присъда наказание за престъпление от частен характер, поиска осъденият да не изтърпи наложеното му наказание (чл. 414, ал. 1, т. 3 НПК), съдът трябва да се произнесе с определение за освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание. Избор от страна на частния тъжител и/или на подсъдимия на съд, който да разгледа делото обаче не е предвиден в закона. Този избор трябва да се случи единствено по правилата, предписани от закона. А законът предвижда съдът да разглежда и уважава само отводи, които се отнасят до негови членове, а не до други съдии, макар и числящи се към същия съд или адресирани анблок към всички съдии от състава на конкретния съд. Както отделният съдебен състав не може да отведе останалите съдии от състава на съответгния съд от разглеждането на делото, така той не може да се произнесе по основание за отвод, което не е адресирано конкретно към неговите членове с посочени конкретни аргументи. Няма текст в НПК, който дава право за такъв подход и практикуването му е порочно. То девалвира огромното значение, което имат правилата относно подсъдността за правилното функциониране на правосъдието, като обезличава тежестта на тези правила, представляващи един от фундаментите в изграждането на НПК и регулатор в разпределението на делата по места. Невъзможността за контрол върху съдебните отводи и създалата се в случая поради постановяването им ситуация на невъзможност районният съд в гр. Шумен да сформира състав за разглеждането на делото налагат необходимост от уважаване на искането за промяна на местната подсъдност. Делото следва да бъде възложено на друг, равен по степен съд, в териториална близост до местно компетентния по правилата на подсъдността РС-Варна, за да се минимизират затрудненията във връзка с организацията на провеждането на съдебните заседания, както и във връзка с администрирането му, както и неудобствата на ангажираните с участие в него лица. Поради изложеното и на осн. чл. 43, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение