Определение № 119 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1071/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Обжалвано е определение от 16.10.2020г.по гр.д.№9263/2019г. на ГС София, с което е оставена без уважение молба за изменение на решение от 21.07.2020г. по същото дело в частта му за разноските. Жалбоподателят И. В. Т. моли да се отмени обжалваното определение, като бъде постановено ново, с което се уважи искането за присъждане на разноски в размер на 1730 лева по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени данните по делото, намира следното: С решение от 21.07.2020г.по гр.д.№9263/2019г. ГС София е потвърдил решение от 22.02.2019г. по гр.д.№2033/2017г. на РС София в частта му за разноските, но е приел, че не дължи заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд. С молба от 10.09.2020г. И. Т. е поискал да се измени решението на въззивният съд в частта за разноските, като бъдат присъдени такива в размер на 1730лева по реда на чл.38 ЗА за осъщественото процесуално представителство пред въззивният съд от адв. П. Ш.. Жалбоподателят поддържа, че тъй като по делото адв. Ш. е осъществил безплатно процесуално представителство на И. Т., то на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр.чл.38 ЗА, вр.чл.7, ал.2,т.4 Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът следва да присъди на процесуалния представител адвокатско възнаграждение доколкото и въззивната жалба на ответника по иска - „Столичен автотранспорт“ ЕАД-София, не е била уважена. С определението си от 16.10.2020г.по гр.д.№9263/2019г. ГС София е оставил без уважение молбата, като е приел, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, а именно неоснователността и на въззивните жалби и на двете страни по делото, разноските следва да се понесат така както са направени от всяка една от тях. След преценка на обстоятелствата по делото, настоящия състав на ВКС намира, че частната жалба е неоснователна. С частната жалба се претндира заплащане на възнаграждение за осъществена пред въззивната инстанция правна помощ и защита по реда на чл. 38 ЗА, но без да е посочено някое от основанията по чл. 38 ЗА за оказване на безплатна правна помощ в депозираното на стр. 33 / гр. д. № 20331/2017 г. на РС София / пълномощно, с което е упълномощен адв. П. И. Ш. да представлява И. Т.. В практиката, застъпена и в постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 97/06.07.2009 г ., по т. д. № 745/2008 г. на второ т. о. на ВКС, изрично се приема, че обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, не рефлектира автоматично върху възможността адвокатът да окаже безплатна адвокатска помощ и съдействие и не предопределя приложението на чл. 38 ЗА. В конкретния случай за съда липсва задължение да определи възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА, тъй като в представеното по делото пълномощно на адв.Ш. не е посочено никое от основанията по чл. 38 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна правна помощ. С обжалваното определение правилно е прието, че не се дължи присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение определено по реда на чл.38 ЗА, поради което същото следва да се потвърди. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,