Определение № 1011 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1769/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. С Определение № 2690/27.10.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 2701/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, съдебното производство е прекратено и делото е изпратено на Върховния касационен съд за произнасяне по частната жалба срещу постановеното за първи път – по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, от въззивния съд определение за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. За да постанови този съдебен акт, Софийският апелативен съд е приложил правната норма, уредена в чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, предписваща, че определението за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението, поради което е достигнал до правното съждение, че както въззивното решение, така и определението по чл. 248 ГПК за неговото изменение – в частта му за разноските, подлежи на обжалване пред ВКС. В този смисъл, приел е, че разпоредбата е специална по отношение на правната норма на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, според която, когато подлежащите на самостоятелен инстанционен контрол определяния са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция, те подлежат на обжалване с частна жалба – пред съответния апелативен съд. Съдът се е позовал на Определение № 1618/13.06.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1939/2023 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Настоящият съдебен състав не споделя изложените от Софийския апелативен съд правни съображения. За да се достигне до действителната нормативна воля на законодателя, правната норма на чл. 248, ал. 3 ГПК трябва да се тълкува систематически, логически, телеологически и исторически с разпоредбата на чл. 274, ал. 2 (изм. и доп. - ДВ, бр. 50/2015 г.) ГПК, както предписва правилото на чл. 46, ал. 1 ЗНА. В мотивите към ЗИД на ГПК (№ 554-01-25 от 06.02.2015 г., 43-то НС) е изяснена нормативната цел, която законодателят си поставя с изменението и допълнението на разпоредбата на чл. 274, ал. 2 ГПК – „Големият брой частни производства, които ангажират Гражданската и Търговската колегии като обикновена втора инстанция по силата на чл. 274, ал. 2 ГПК, затрудняват тяхната дейност, което води до забавяне разглеждането и произнасянето по останалите граждански и търговски дела… Освен това съдиите от ВКС разглеждат тълкувателни дела, и са ангажирани при отправяне на искания и даване на становища пред Конституционния съд, участие в множество работни групи и комисии, провеждане на държавни изпити и изпити за юридическа правоспособност, преподаване в Националния институт на правосъдието и други. Разглеждането на частни жалби от ВКС като обикновена втора инстанция не е свързано с конституционната му функция да уеднаквява съдебната практика. В тази връзка предложените изменения предвиждат когато определенията по чл. 274, ал. 1 ГПК са постановени от апелативен съд, да подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, а когато са постановени от окръжен съд - пред съответния апелативен съд. Тази промяна ще осигури възможност на Върховния касационен съд да изпълнява задълженията си като касационна инстанция по граждански и търговски дела, включително и като уеднаквява практиката по тълкувателен път и ще спомогне да се използва капацитетът на апелативните съдилища“. А както е изяснено с постановките по т. 24 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГК (макар и постановено преди изменението и допълнението на чл. 274, ал. 2 ГПК), когато въззивният съд се е произнесъл по отправено към него искане по чл. 248 ГПК, той за първи път е разгледал въпроса за съдебноделоводните разноски, поради което неговото определение ще подлежи на пряк контрол, като в този случай по-горният съд се произнася като втора инстанция. След изменението и допълнението но чл. 274, ал. 2 ГПК обаче функционално компетентен да разгледа частната жалба срещу определението на окръжен съд по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските не е ВКС, а съответният апелативен съд. В тези случаи апелативният съд не действа като касационен, а като второстепенен съд, при пълен въззив, макар и неговият акт да е окончателен. По същество в този смисъл са и изложените мотиви в ТР № 2/23.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2018 г., ОСГТК, както и формираната казуална практика на ВКС – напр. Определение № 1208/19.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1818/2023 г., II г. о., ГК; Определение № 1109/15.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1449/2023 г., II г. о., ГК; Определение № 30/26.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2751/2021 г., II г. о., ГК, която настоящият съдебен състав изцяло възприема. Посоченото от апелативния съд Определение № 1618/13.06.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1939/2023 г., III г. о., ГК не разрешава тези процесуалноправни въпроси по различен начин – то е и ирелевантно, тъй като е постановено по касационна частна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, а не по чл. 274, ал. 2 ГПК, какъвто е настоящият случай. Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Търговско отделение