Решение № 627 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2815/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Благоевград, представлявана от юрисконсулт С., срещу решение № 196 от 10.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 101/2025 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, с което е потвърдено решение № 890/ 28.11.2024 г. по гр.д. № 545/ 2024 г. на Районен съд- Благоевград, с което е установено по отношение на Община Благоевград, че Б. Н. С. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „С. г. — Ш. 14“, с площ 1372 кв. м., на основание изтекла в негова полза придобивна давност. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния, процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства в цялост. Счита, че по делото се установява, че процесната земя е била част от масивите на АПК/ТКЗС/ДЗС, както и че имотът попада в протоколно решение № 2 от 25.07.2008 г. на комисия по чл.19, ал.2 от ЗСПЗЗ като остатъчен поземлен фонд и е предоставен на Община Благоевград. Поддържа, че като общински, имотът не може да се придобива по давност. Моли въззивното решение да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен, както и касационната инстанция да присъди в полза на Община Благоевград направените по делото разноски пред въззивната и пред настоящата инстанция. В открито съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Депозирал е писмено становище, с което поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена. Ответникът по касация Б. С. се представлява от адвокат М., който оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Излага съображения, че обосновано въззивният съд е приел, че няма доказателства процесната земя да е била колективизирана. Поддържа, че е предоставил нотариален акт за собственост върху земята от 1942 г. и това подкрепя твърдението му, че винаги имотът се е обработвал от него и неговите праводатели. С оглед изложеното, моли касационната инстанция да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноските, направени по делото, съобразно списък по чл.80 ГПК. С определение № 283 от 22.01.2026 г., постановено по чл. 288 ГПК, касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Отговор на правния въпрос, формулиран от касатора по делото като предпоставка за допускане на обжалваното решение до касация, е даден с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС,т.3, според което всяко решение трябва да бъде мотивирано; мотивите трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни и да съдържат кратко указание за спора, какво приема съдът за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обосновка; когато има разноречиви доказателства, съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите и преценката на установените факти и приложението на закона към тях. Тези постановки са доразвити с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. При произнасянето си по съществото на спора въззивният съд дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. В този смисъл са постановени множество решения на ВКС, в това число и цитираните от жалбоподателя. Това становище за правомощията на въззивната инстанция изцяло се споделя и от настоящия съдебен състав. По съществото на жалбата: По делото е заявен за разглеждане спор за собственост върху поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „С. г. — Ш. 14“, с площ 1372 кв. м. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът навежда твърдения, че от 1984 г. владее и стопансива процесния имот. Посочил е, че имотът е наследствен, както и че притежава нотариален акт за собственост от 1942 г. Поддържа, че владее имота непрекъснато, явно, постоянно и спокойно. Счита, че е придобил право на собственост върху описания имот по силата на изтекла придобивна давност. Ответната Община- Благоевград се легитимира като собственик с Акт за частна общинска собственост №13038 от 01.02.2024 г., с който имотът е актуван на основание чл.56, ал.1 и чл.2, ал.1, т.7 от ЗОбС във вр. с чл.19 ЗСПЗЗ. В отговора на исковата молба ответникът посочва, че процесният имот е земеделска земя, останала след възстановяването на правата на собствениците и на основание чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ е придобита от Общината. Възразява, че общинските земеделски земи не могат да се придобиват по давност. За да постанови своето решение, въззивният съд е обсъдил приетата от районния съд и неоспорена от страните съдебно – техническа експертиза, от която установява, че спорният имот и към настоящият момент е земеделска земя. Вещото лице е дало категорично заключение, че процесният имот е бил и е земеделска земя и е бил част от масивите, стопанисвани от АПК/ТКЗС/ДЗС. Експертът установява още, че за местността, в която е имотът, има план за земеразделяне, обявен в ДВ бр. 138/24.11.1998 г. и че възстановяването на собствеността с план за земеразделяне означава, че границите на имотите са заличени поради включването им в блокове на АПК. Вещото лице дава заключение въз основа на сателитни снимки на имота, че от 2008 г. процесният имот е обработван, но първоначално заедно със западния имот, а от 2021 г. в общ блок с всички съседни имоти. За установяване на твърдяното владение върху спорния имот по делото са събрани свидетелски показания. Разпитана по делото свидетелката К. А. описва местонахождението на имота – под магистралата, до бензиностанция, на мястото на която семейството на свидетелката имало свои имоти. Според свидетелката имотът е около 1.5 дка, като от една страна граничи с път. Свидетелката установява, че Б. владее имота, обработва го. По отношение на обработването на имота от ищеца и неговия баща свидетелката излага факти, предадени от нейната майка и излага твърдение, че знае, че Б. обработва имота, тъй като е виждала имота засят, а след това Б. й е носил зеленчуци. Свидетелката установява, че сега имотът е засят с жито, но не е видяла кой го сее. Свидетелката заявява, че според нея този имот винаги го е имал Б., че е негов наследствен и не е внасян в ТКЗС. Свидетелката установява още, че имотът не е заграден. Свидетелят А., сочи в показанията си, че помага на ищеца в земеделската работа. Свидетелят описва имота на ищеца като в близост до магистралата, в близост до автокъща, а самият имот бил около декар и половина, същият е продълговат като откъм горната част граничи с път, а отдолу има оранжерии. Свидетелят установява, че ищецът ползва имота от преди 20 години и повече, както и че му помага от около 2000 година. Свидетелят заявява, че преди години ищецът садял имота с царевица, а сега сади жито. Чувал е, че ищецът има имота от дядо му. Свидетелят Й. установява, че имотът се намира на стария път на Е-79, при бивша бензиностанция. Установява, че в момента е засаден с жито. Свидетелят установява, че преди време е помагал на ищеца, както и че преди това имотът бил засаден с царевица. Установява още, че имотът е наследствен на ищеца, който никога не е преставал да го обработва. Сочи, че едно време всички имоти били към АПК, но заявява, че имотът на ищеца е наследствен от дядо му, след това го е работил с баща му, а сега го работи ищецът сам. За да потвърди първоинстанционното решение, съдът прави извод, че при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, изтъквайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, по правилото на чл. 154 ГПК, носи тежестта да докаже твърдяните пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца. Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост по причина, че имотът попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че същият е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Съдът е приел извод, че липсват доказателства спорният имот да е бил включван в ТКЗС, както и липсват данни да е бил заявяван за възстановяване от ищеца или от негови наследодатели приживе. Приема, че за процесния имот наследодателят на ищеца разполага с нотариален акт за собственост на основание покупко - продажба от 1942г. /преди процесите на масовизация в страната/, съставен в съответната за това форма за действителност и който имот по нот. акт, според вещото лице, е идентичен със спорния с идентификатор *** по сега действащите КККР на Благоевград. Приел е за установено от разпитаните свидетели, че този имот е бил владян и обработван от ищеца повече от 20 години. Приел е още, че изводът, че имотът не е бил коопериран не се оборва от заключението на вещото лице по делото, поради липса на доказателства кога и от кого имотът е внасян в ТКЗС. Предвид изложеното съдът е приел, че не е имало нито фактическо, нито правно основание процесният имот да бъде включван в остатъчния фонд по чл.19 ЗСПЗЗ, който се образува само от бивши кооперирани земеделски земи и невъзстановени по реда на ЗСПЗЗ. Според съдебния състав ангажираните от ищеца гласни доказателства установявали осъществявано от ищеца владение върху имота. Посочил е, че разпитаните свидетели установяват, че става дума за имот, придобит от дядото на ищеца, а впоследствие владян последните 20 години само от ищеца. Приел е още, че показанията на свидетелите следва да се кредитират за достоверни, независимо от роднинската връзка на св.А. с ищеца, тъй като свидетелите били преки очевидци на фактите, които установявали, взаимно се допълват и не си противоречат. При установено от свидетелите владение през определени периоди от време и при необорена презумпция на чл.83 ЗС, съдът е извел извод за осъществено от ищеца владение за целия необходим период от 10 години и за оригинерно придобиване на недвижимия имот при условията на недобросъвестно владение. Видно от изложените мотиви и дадения отговор на поставения правен въпрос касационният състав намира, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2), довело до неправилно приложение на материалния закон (79 ЗС). Въззивният съд не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, не е обсъдил подробно и задълбочено събраните свидетелски показания и не ги е съпоставил с изслушаната по делото СТЕ. В същото време съдът е обсъдил и извел изводи от представен от ищеца нотариален акт за собственост върху процесната земя, който няма стойност по делото, тъй като ищецът не се позовава на него, не се позовава на придобиване на имота по наследство, като собствен на неговите наследодатели, а се позовава само на изтекла в негова полза придобивна давност. Въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, приета по значимия за делото въпрос, по който е допусната касация на обжалваното решение. Допуснал е съществено нарушение на процесуалните правила и е постановил едно необосновано решение, което следва да бъде отменено. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящия състав на ВКС. Неправилно рещаващият състав е приел, че по делото не се установява процесният имот да е бил земеделска земя, която да е подлежала на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Този извод съдът е направил без да съобрази установеното от изслушаната по делото СТЕ. Вещото лице категорично е установило по делото, че процесният имот е бил част от масивите на АПК. Същият е със заличени граници, намира се в масиви, в които собствеността се възстановява с план за земеразделяне. Няма правно или житейски логично обяснение за това да са били кооперирани всички земи около процесния имот и единствено той да е останал в частна собственост. Изводът е, че имотът е бил включен в блоковете на ТКЗС, фактически, ако не се установява внасянето му по време на кооперирането. Съответно, че подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, на основание чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ/ решение № 197 от 10.05.2011 г. по гр.д. № 430/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 249/04.07.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г. на ВКС, І г.о./ Не може да се приеме обратен извод от разпита на изслушаните свидетели по делото. Свидетелката А. излага мнение, че имотът не е бил коопериран, но това мнение е подкрепено с догадки за притежавани документи за имотите, които са подлежали на реституция. Останалите свидетели нямат обективно и категорично становище за това, дали имотът е останал частна собственост или е бил обобществен и включен в масивите на АПК. Съвкупният анализ на доказателствата обосновава категоричен извод, че имотът е бил коопериран, фактически отнет от собственика му и включен в масивите на АПК. Следователно, след влизане в сила на ЗСПЗЗ собствеността върху него е подлежала на реституиране. Същият не е бил заявен за реституиране, което не е спорно по делото. Неправилно е прието от решаващия съд, че разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ не намира приложение по делото. Напротив, налице са предпоставките от хипотезата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и по силата на разпоредбата процесната земя е станала общинска собственост, считано от датата на влизане в сила на изменението на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 13/2007 г., а именно от 13.02.2007 г. Към този момент се установява да е налице влязъл в сила план за земеразделяне за землището, в което е процесният имот. След като става общинска собственост, по отношение на процесната земя намира приложение мораториумът, въведен с §1 на ЗД ЗС/ДВ, бр. 46/2006 г./. На следващо място, неправилно е прието от въззивния състав, че свидетелските показания установяват упражнявано от ищеца давностно владение върху процесния имот в периодите, преди имотът да стане общински и след като законът е допуснал упражняване на давностно владение върху общински имот. Този извод е направен без съдът да обсъди липсата на конкретика в свидетелските показания и противоречията, както между тях, така и с изслушаната СТЕ. По същество на касационната жалба Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2012 г. по т.д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, изисква установяване факта на упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от страна на лицето, което претендира придобиването им. На основание чл. 154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже фактите от състава на чл. 79 ЗС. За доказване на своите твърдения, че е придобил право на собственост върху процесния имот по давност, ищецът е ангажирал показанията на свидетелите А., А. и Й.. Събраните свидетелски показания не могат да установят факта на упражнявана фактическа власт от ищеца, конкретно върху процесния имот, за период от 10 години. Свидетелката А. няма лични впечатления дали ищецът е ползвал и обработвал имота, а останалите свидетелски показания са общи- ищецът от години обработва имота, той му е наследствен. Свидетелите не установяват местност, в която се намира имотът, не установяват негови граници и съседи, ползват за ориентир магистрала, път и бензиностанция, но са налице противоречия в техните показания по отношение разположението на имота спрямо бензиностанцията. Обстоятелството, че имотът е наследствен на ищеца, както беше посочено, е без правно значение по делото. Индивидуализирайки владяния от ищеца имот като наследствен негов, свидетелите не установяват, че наследодателите на ищеца не са имали други имоти в местността. Напротив, установява се, че семейството на ищеца е възстановило правото си на собственост върху земеделски земи в същия район. Изводът е, че посоченото обстоятелство не е достатъчно да се индивидуализира процесния имот и да се установи кой имот ищецът е обработвал. Обсъждайки установеното от свидетелите следва да се има предвид и фактът, посочен от вещото лице, че конкретният процесен имот е обработван, но заедно със съседните му имоти. Събраните свидетелски показания, поради липсата на конкретност за имота и поради обобщеност на установяваните факти, не могат да установят факта, че ищецът фактически е упражнявал съдържанието на вещното право на собственост по отношение конкретно на процесния имот, още повече, че имотът не е бил ограден и отграничен от ищеца териториално. Ако се приеме, че свидетелските показания се отнасят за процесния имот, те противоречат на изслушаната по делото СТЕ, която дава категорично заключение, че имотът не е ограден и е обработван в блок. Свидетелите, от своя страна, не установяват ответникът да е обработвал и съседни имоти. Съвкупната преценка на така събраните доказателства не доказва твърдяните от ищеца факти за владение и придобиване по давност на процесния имот, поради което следва извод, че процесният поземлен имот не е бил владян от ищеца в продължение на 10 години и съответно не е бил придобит от него по давност. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено поради съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост и вместо него, по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК, да се постанови друго, с което предявеният иск за защита на право на собственост да бъдат отхвърлен. При този изход на спора касаторът има право на сторените разноски по делото. Същият претендира разноските направени пред въззивната и касационната инстанция и доказва реално направени такива в размер на 25.00лв.- заплатена държавна такса по сметка на БОС, 55.00лв. – платена държавна такса по сметка на ВКС. На основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ, ответникът по касация дължи и следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лв.- възнаграждение за защита пред всяка от двете съдебни инстанции. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на І г. о.