Определение № 10399 от 27.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10307/2025 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ч.-Х. Ч. – гражданка на Китай, подадена чрез пълномощника адвокат В. Динков. Жалбата е срещу определение № 21032 от 18.06.2025 г., постановено от Административен съд София – град (АССГ) по адм. дело № 4497/2025 г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила– отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – завеждащия Консулска служба (ЗКС) при Посолството на РБългария в Атина, Гърция, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение № 21032 от 18.06.2025 г., постановено по адм. дело № 4497/2025 г., е оставена без разглеждане жалбата на Ч.-Х. Ч. срещу отказ за издаване на виза вид „Д“ от 03.04.2025 г., издаден от ЗКС при Посолството на РБългария в Атина, Гърция, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая не е налице условието, предвидено в чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалбата против отказа за издаване на виза вид „D“, защото в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Административният съд е приел, че в жалбата се споменава нарушено право на образование по чл.2 от Протокол 1 към ЕКПЧ, но правото на образование не представлявало основно право, защитимо от ЕКПЧ. Съдът е счел, че оспорения отказ не може по принцип да нарушава правото на образование по ЕКПЧ, нито забраната за дискриминация. Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия Консулска служба при Посолството на РБългария в Атина, Гърция, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. За да обоснове допустимост на оспорването, жалбоподателят е посочил, че постановеният отказ засяга правото му на образование, гарантирано в чл.2 от Протокол 1 към ЕКПЧ, както и че е налице нарушение на чл.14 от ЕКПЧ. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от жалбоподателката нарушение на правото на образование не попада в хипотезата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ. Цитираната норма препраща към основните права, установени в ЕКПЧ, а правото на образование е регламентирано в чл. 2 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, в чийто преамбюл е предвидено, че правителствата, подписали този Протокол като членове на Съвета на Европа, са решени да предприемат действия за осигуряването на колективни гаранции за някои други права и свободи, освен включените вече в Част І на Конвенцията. Освен това, правото на образование, регламентирано в чл.2 от Протокол № 1 не означава, че образованието следва да се осъществява именно на територията на точно определена държава, респ. това не дава право на чужденец да влиза или остава на територията на държавата. Твърдението за нарушение на чл.14 от КЗПЧ – забрана за дискриминация, макар и необсъдено в обжалваното определение, е заявено до съда декларативно и бланкетно, като не става ясно в какво се състоят дискриминационните действия и в сравнение с кои други групи лица е дискриминиран оспорващият. Наред с това следва да се отбележи, че забраната за дискриминация по чл.14 от КЗПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията /изброени в чл.2-13/. Следователно разпоредбата не въвежда право по смисъла на КЗПЧ, а гаранция за свободното упражняване на правата, въведени с нея. Правото на влизане и излизане на територията на държава, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и по тази причина не може да се претендира дискриминация при отказ за издаване на виза и нарушаване на чл.14 от КЗПЧ, съответно засягане на основни права и свободи, защитени от КЗПЧ (чл.2 - 13). В горния смисъл е и определение №6110 от 06.06.2025г. на ВАС по адм. д. №5576/2025г., IV отд. Твърдението за нарушение на чл.6 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. Затова правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,