Определение № 1999 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 946/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. И., действаща чрез процесуалния си представител адвокат София К. Н.-К. от САК, срещу въззивно решение № 1396 от 27.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 821/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 5961 от 04.11.2024 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 953 от 18.02.2025 г., постановени по гр. д. № 2302/2024 г. по описа на Софийски градски съд, съдът е отхвърлил предявения от Д. Ж. И. против Столична община иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и иск по чл. 86 от ЗЗД, имащи за предмет обезщетяване на неимуществени вреди от счупена на 11.01.2024 г. втора предходилна кост на лявото ходило и навяхване на лява колянна става вследствие на падане на заледена пътна настилка на тротоара на [улица], на спирката на автобус № 204 в посока центъра в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 11.01.2024 г., до размер на сумата от 15 000 лева. Решението се обжалва и в частта на присъдените разноски. Касаторът моли същото да бъде изцяло отменено и да се уважи предявеният иск за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На първо място твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

Този въпрос според касатора е разрешен от САС в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК.

2. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?

Като съдебна практика сочи решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о.

3. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, посочени във въззивната жалба, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, респ. на установените чрез тях правнорелевантни факти, съобразно квалификацията на иска, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и съответно да изложи съображения защо не ги приема за достоверни? Длъжен ли е съдът да обсъди експертното заключение и да прецени доказателствената му стойност при липса на оспорване от страните?

Касаторът твърди, че горните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 104/09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, II г. о. и решение № 18/11.06.2021 г. по гр. д. № 1446/2020 г. на ВКС, I г. о.

4. Допустимо ли е да не се кредитират от въззивния съд заключение на вещо лице и свидетелски показания, приети в първоинстанционното производство, без да се посочват юридически аргументи за това? Ако въззивният съд не кредитира заключение на вещо лице и свидетелски показания относно механизма на непозволеното увреждане, следва ли да даде указания на ищцовата страна, че не сочи доказателства за твърдяното непозволено увреждане? Нарушава ли се т. 3 от ТР 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГТК относно това, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, в случай, че се приеме, че делото е останало недоизяснено от фактическа страна, щом не се кредитират доказателствата, ангажирани от ищцовата страна?

Като съдебна практика, на която въззивното решение противоречи по този въпрос, се сочи решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на I г. о. на ВКС; решение № 7 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 4002/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о. на ВКС; решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на I г. о. на ВКС, както и ТР 1/09.12 2013 г. по дело№ 1/2012 г. на ОСГТК (т. 3).

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от Столична община, която оспорва касационната жалба като неоснователна по изложени в отговора съображения.

Отговор е постъпил и от третото лице-помагач „З.“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], действащо чрез адвокат И. Е. Г., със становище за неоснователност на касационната жалба.

При проверка на допустимостта на касационната жалба настоящата касационна инстанция констатира, че касационната жалба е частично без предмет поради допусната от въззивния съд очевидна фактическа грешка.

Въззивното производство е било образувано по две въззивни жалби срещу решение № 5961 от 04.11.2024 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 953 от 18.02.2025 г., постановено по гр. д. № 2302/2024 г. на Софийски градски съд, с което съдът е осъдил Столична община да заплати на Д. Ж. И., на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от счупена на 11.01.2024 г. втора предходилна кост на лявото ходило и навяхване на лява колянна става при падане на заледена пътна настилка на тротоара на [улица], на спирката на автобус № 204 в посока центъра в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 11.01.2024 г., като е отхвърлил главния иск за разликата над уважения до пълния предявен размер от 30 000 лева.

Ищцата Д. Ж. И. е обжалвала това решение в частта, в която главният иск, имащ за предмет обезщетяване на неимуществените вреди, е отхвърлен за разликата над уважения /15 000 лева/ до пълния предявен размер от 30 000 лева.

Столична община като ответник е обжалвала решението в осъдителната му част.

Въззивният съд е приел въззивната жалба на ищцата за неоснователна, поради което е посочил, че следва да потвърди решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната част.

При постановяване на диспозитива на въззивното съдебно решение въззивният съд не е отразил становището си за неоснователност на въззивната жалба на ищцата чрез потвърждаване на обжалваното решение в отхвърлителната му част. Пропускът на съда да посочи това в диспозитива следва да бъде отстранен по почин на съда по реда на поправянето на очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК.

Делото следва да бъде върнато на въззивния съд, който да проведе процедура за поправка на очевидна фактическа грешка в решението, като отрази в диспозитива своя извод, съдържащ се в мотивите на решението, че първоинстанционното решение се потвърждава в отхвърлителната му част за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер на иска от 30 000 лева.

Едва след изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд, постановил атакуваното решение, касационната инстанция може да се произнесе по подадената касационна жалба.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, III г. о.