Определение № 8224 от 31.07.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6994/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 36 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по жалба на адв. В. Великов (САК) срещу решение на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ПК на ВСС) по т. 1.1 от Протокол № 21 от заседание, проведено на 16.06.2023 г., с което определя, на основание чл. 175, ал. 4, изречение второ от ЗСВ, Б. Сарафов – директор на Националната следствена служба и заместник на главния прокурор по разследването, за изпълняващ функциите „главен прокурор на Република България“, с основно месечно трудово възнаграждение съгласно Таблица № 1 на ВСС за определяне на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, считано от датата на вземане на решението до встъпване в длъжност на нов главен прокурор на Република България. Жалбоподателят развива подробни съображения за наличието на „личен“ правен интерес от обжалването и излага доводи за незаконосъобразност на оспореното решение. В жалбата е инкорпорирано и искане за спиране на предварителното изпълнение, разпоредено на основание чл.60, ал.1 от АПК-т. 1.3 от Протокол № 21/16.06.2023 г. Иска решението да бъде отменено. В допълнение към жалбата посочва, че оспорваният акт е нищожен и моли за прогласяването му като такъв. Ответникът – Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, не ангажира становище по жалбата. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като съобрази доводите на страните и данните по делото, приема, че жалбата е процесуално недопустима поради липса на правен интерес от търсената съдебна защита, с оглед на което следва да се остави без разглеждане, а производството по делото - да се прекрати. С решение на ПК на ВСС по т. 1.1 от Протокол № 21 от заседание, проведено на 16.06.2023 г., на основание чл. 175, ал. 4, изречение второ от ЗСВ, е определен Б. Сарафов – директор на Националната следствена служба и заместник на главния прокурор по разследването, за изпълняващ функциите „главен прокурор на Република България“. От данните по административната преписка се установява, че с Указ № 95 от 15.06.2023 г. на президента на Република България, на основание чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията, е освободен И. Гешев от длъжността „главен прокурор на Република България“. Препис от указа е изпратен на 16.06.2023 г. на председателстващия ВСС и получен на същата дата. Със заявление, с рег. № 8471 от 16.06.2023 г., Б. Сарафов е изразил писмено съгласие да бъде издигната кандидатурата му за изпълняващ длъжността “главен прокурор“, като впоследствие е прието оспореното решение на ПК на ВСС. Разпоредбата на чл. 175, ал. 4 от ЗСВ регламентира случаите, при които мандатът на административния ръководител е прекратен предсрочно, в която хипотеза съответната колегия на Висшия съдебен съвет определя нов административен ръководител, а до неговото встъпване в длъжност и въобще за времето, през което съответният орган на съдебната власт няма административен ръководител, компетентната колегия на ВСС определя заместник, който да изпълнява функциите на административен ръководител. С оглед чл. 129, ал. 6, във връзка с ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 167, ал. 1, т. 1 от ЗСВ, главният прокурор е административен ръководител на орган на съдебна власт, поради което до встъпването в длъжност на нов главен прокурор, неговите функции се изпълняват от определен от ПК на ВСС заместник. Настоящият съдебен състав на шесто отделение на ВАС формира следните правни изводи: Правният интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване и упражняване на процесуалното право на жалба в административното производство е основан на прякото и непосредствено въздействие на атакувания административен акт в правната сфера на съответния субект - негов адресат. Общата клауза за обжалваемост на административните актове пред съдилищата, възприета в чл. 120, ал. 2 от Конституцията, не изключва наличието на правен интерес като положителна процесуална предпоставка за допустимостта на обжалването им. Според т. 1 от Решение № 21 от 26.10.1995 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 18/1995 г., чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България урежда правото на съдебна защита на гражданите и юридическите лица срещу административни актове, които ги засягат. 3адължително конституционно условие е обжалваният акт да засяга лицето, което го обжалва. Наличието на такова "засягане" е необходимото условие за възникване на процесуален правен интерес от съдебно обжалване. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективно право или законен интерес на гражданин или юридическо лице е материалноправното основание за включване на административния акт в кръга на съдебно обжалваемите актове и легитимира процесуалноправния интерес от съдебното обжалване на административния акт. Недопустимо е обжалването на акта от лице, чиито права или законни интереси не са нарушени или застрашени. Решаващ е правният ефект на административния акт и дали, и доколко с него се засягат права и интереси на жалбоподателя. Правният интерес е процесуалноправно понятие, тъй като се свързва с призната от закона възможност да се търси съдебна защита на засегнати права, свободи и законни интереси. Затова съдебната практика и теорията винаги са били трайни в разбирането, че правният интерес трябва да е пряк, личен и непосредствен. Той е личен, когато актът засяга субективни права, свободи и законни интереси на жалбоподателя. Правният интерес е непосредствен, когато оспореният административен акт засяга правна сфера на жалбоподателя като отнема, изменя или ограничава права или противозаконно създава задължения за него. Правният интерес е пряк, когато със самата отмяна на оспорения административен акт следва да бъде отстранена настъпилата вече или настъпваща щета от изпълнението му. Лицата имат правен интерес от оспорването, когато решението на съответната колегия на ВСС има характеристиките на индивидуален административен акт, засягащ пряко по неблагоприятен начин правата и интересите им. Правен интерес съществува, когато съответният административен акт има пряк правопроменящ, правопрекратяващ или правопогасяващ ефект по отношение на личните права и законни интереси на жалбоподателя, като тази преценка се прави по отношение на всеки конкретен правен субект. В процесния случай, с отмяната на акта не може да бъде постигната търсената и целена от жалбоподателя, адв.Великов, благоприятна промяна в неговата правна сфера. Съгласно нормата на чл. 170, ал. 4 от ЗСВ, за главен прокурор се назначава лице, което има високи професионални и нравствени качества и отговаря на изискванията за стаж по чл. 164, ал. 7, а именно: да има най-малко 12 години стаж. В мотивите на Решение № 1 от 8 февруари 2022 г. по конституционно дело № 17 от 2021 г., Конституционният съд е посочил, че конституцията установява статуса на председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, и на главния прокурор, с оглед три качества: на магистрати (общото название за конституционно изброяваните съдии, прокурори и следователи), на административни ръководители (съответно на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и прокуратурата) и на членове по право на Висшия съдебен съвет (определяни по специфичен конституционно закрепен начин представители на съдебната власт) и следва да се приеме, че за тях важат всички правила за по-общото им качество (магистрати), които не са дерогирани от изрично посочени правила за по-специфичното (висши представители на съдебната власт членове по право на ВСС). Върховният административен съд е единен в практиката си, че в хипотезата на чл. 175, ал. 4 от ЗСВ заместникът на административния ръководител изпълнява и неговите функции, докато те бъдат поети от лицето, определено от съответната колегия на Висшия съдебен съвет за изпълняващ функциите на административен ръководител. Изпълнението на функциите от заместника на административния ръководител представлява заместване по силата на неговата длъжностна характеристика (в този смисъл Определение № 7760 от 27.06.2016 г. по адм. д. № 6153/2016 г., VІ отд. на ВАС). Анализът на нормативната уредба и на цитираната практика на КС и ВАС сочи, че задължителна материалноправна предпоставка за определяне на лицето за заместник по смисъла на чл. 175, ал. 4, изр. второ от ЗСВ е същото да е придобило и да притежава качеството „магистрат“. На основание чл. 195, ал. 1, т. 4 от ЗСВ е налице несъвместимост между заемането на магистратска длъжност и упражняването на свободна професия, каквато е адвокатската професия (съгл. дефинирането в § 1, т. 29 от ДР на ЗДДФЛ). Този факт преклудира възможността за заемането на тази длъжност от друго лице, включително адвокат, какъвто е жалбоподателят, и в този смисъл отмяната на обжалвания акт няма да доведе до търсеното от жалбоподателя непосредствено, действително и незабавно удовлетворение, т.е. жалбоподателят няма пряк правен интерес от обжалването на акта. Останалите твърдения в жалбата са по- скоро еманация на общо значими и суверенни права на всеки гражданин в правовата държава, които обаче не тангират по никакъв начин с наличието на правен интерес у жалбоподателя. Липсата на правен интерес е абсолютна процесуална пречка за съществуването на правото на оспорване, за която съдът следи служебно, като съдът е длъжен да прекрати съдебното производство като недопустимо. Налице е основание по чл. 159, т. 4 от АПК за оставянето на жалбата без разглеждане и за прекратяване на образуваното по нея производство. Недопустимостта на жалбата срещу оспорения акт води до недопустимост и на инкорпорираното искане за спиране на допуснатото с разпореждането на органа предварително изпълнение на процесното решение. Спирането на допуснатото изпълнение е законоустановена мярка, която е приспособена към нуждата от обезпечителна защита в административния процес, като осуетява осъществяване на материалните права или задължения, създадени с акта. Жалбата срещу разпореждането, с което е допуснато предварителното изпълнение на един индивидуален административен акт е средство за защита срещу ефекта, който предварителното изпълнение има върху субективното право, чиято защита се търси в съда чрез оспорването на индивидуалния административен акт. Правната възможност съдът да спре допуснатото с разпореждане предварително изпълнение е именно, за да не се накърнят непропорционално правата и законни интереси на адресата на акта. Предвид изложеното, искането за спиране на допуснатото по т.1.3 разпореждане за предварително изпълнение на решението по т. 1.1 от Протокол № 21/16.06.2023 г. на ПК на ВСС, следва да се остави също без разглеждане. Мотивиран така и на основание чл. 159, т. 4 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение