Определение № 8945 от 17.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8634/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Г. Н. Г. и М. Г. от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адв. Стоянов, срещу определение № 2237 от 01.06.2026 г., постановено по адм. дело № 1034/2025 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, с което са оставени без разглеждане жалбите им против заповед № 4905 от 24.09.2025 г. и заповед № 4906 от 24.09.2025 г., издадени от кмета на Община Горна Оряховица, и е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост на оспореното определение. Поддържа се, че за частните жалбоподатели е налице правен интерес от оспорване на процесните заповеди, тъй като последните непосредствено засягат собствения им имот и съответно правната им сфера. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, ведно с присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Ответникът – кметът на Община Горна Оряховица, не изразява становище по частната жалба в предоставения срок по чл. 232 от АПК. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежни страни, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения: Пред Административен съд – Велико Търново са оспорени заповед № 4905/24.09.2025 г. и заповед № 4906/24.09.2025 г., издадени от кмета на Община Горна Оряховица, с които на основание чл. 44, ал. 1, т. 8 от Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА/ и чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ е наредено да бъде сключен с К. М. окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост, като се придадат съответно 60 кв. м. и 50 кв. м. /60/1030 ид.ч. и 50/1030 ид.ч. придаваеми места, частна общинска собственост/, към УПИ V-586, кв. 73 по плана на [населено място], съгласно предварителен договор по реда на чл. 15, ал. 3 и ал. 5 от ЗУТ от 23.09.2025 г. За да постанови оспореното определение Административен съд – Велико Търново приел, че жалбите, с които е сезиран, са недопустими, тъй като са подадени от лица без правен интерес. Като собственици по наследство на поземлен имот с пл. № 349 от кв. 69 по плана на [населено място], съдът е отрекъл жалбоподателите да имат правен интерес от оспорването с мотиви, че същите не се включват в кръга на лицата, легитимирани да оспорят евентуално изменение на плана в тази част, а следователно и прилагането на регулацията, касаеща УПИ V-586, като резултат от това изменение, тъй като не попадат в кръга на визираните от нормата на чл. 131 от ЗУТ лица. Прието е от съда, че актовете, които се оспорват, не засягат пряко правната сфера на жалбоподателите, нито отмяната им би довела до непосредстево реализиране на търсената от тях защита. Така постановеното определение е правилно. Преценявайки допустимостта на жалбите, с които е сезиран, Административен съд – Велико Търново правилно е приел, същите се явяват процесуално недопустима. Правният интерес да се иска отмяна на административен акт се обуславя от непосредствено засягане, нарушаване или застрашаване правата или законните интереси на субектите, съответно създаване за тях на задължения, какъвто ефект процесните актове нямат по отношение на жалбоподателите. Това е така, тъй като в случая жалбоподателите не твърдят и не сочат доказателства за собственост или други вещни права върху имота, предмет на оспорените заповеди, а навеждат единствено доводи за възможно затрудняване на достъпа до собствения им поземлен имот с пл. № 349 от кв. 69 по плана на [населено място], вследствие на прехвърляне на едно трето лице, в качеството му на съсобственик, на правото на собственост върху 60/1030 и 50/1030 идеални части – придаваемо място, частна общинска собственост от УПИ V-586, кв. 73 по плана на [населено място]. Предвид изложеното заключението на административния съд, че жалбата се явява недопустима на основание чл. 159, т. 4 от АПК е в съответствие със закона. Обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на частните жалбоподатели за присъждане на съдебно-деловодните разноски за водене на делото пред настоящата инстанция се явява неоснователна. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, второ отделение