Определение № 333 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2118/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД против решение № 1554 от 15.12.2022 г., постановено по въззивно гражданско дело №351 по описа за 2022 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 454 от 8.11.2021 г. по гр. д. № 107 по описа за 2021 г. на Благоевградския окръжен съд за осъждане на застрахователното дружество да заплати на С. П. Е. 12 500 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 226, ал.1 от КЗ/отм./

Касаторът твърди, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 по следните въпроси:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

3. Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди, или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

4. Определянето на обезщетение, което е очевидно несъразмерно/завишено/ с оглед реално търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

5. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в ППВС №17 от 18.11.1963 г. и на другите цитирани решения?

С. П. Е. не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С. П. Е. е изложил в исковата молба, че с влязла в сила присъда К. А. Ц. е признат за виновен за причиняването по непредпазливост на смъртта на неговия баща П. Д. Е. на 23.11.2015 г. Като водач на лек автомобил марка „Пежо Ранч“ с рег. [рег.номер на МПС] виновният не е намалил скоростта и не е спрял, в резултат на което е ударил пресичащия пешеходец. „Дженерали застраховане“ АД, в което дружество е застрахована гражданската отговорност на виновния водач, му е заплатило 47 500 лв. обезщетение за причинените от смъртта на неговия баща неимуществени вреди, което според ищеца е в занижен размер. Ето защо е поискал допълнително да му бъде присъдена сумата от 150 000 лв.

В отговора на исковата молба ответното дружество е повдигнало възражение за съпричиняване, тъй като пешеходецът е предприел неправилно пресичане на пътното платно в състояние на тежко алкохолно опиянение. Оспорило е размера на претендираното обезщетение.

Благоевградският окръжен съд е приел, че справедливият размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на бащата възлиза на 120 000 лв., а приносът на починалия за произшествието е 35%, поради което дължимата сума е 78 000 лв. Застрахователното дружество е заплатило 47 500 лв., с която сума е погасило част от лихвите и главницата и остава да дължи още 54 247,10 лв., поради което съдът е присъдил тази сума като обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди.

Софийският апелативен съд е констатирал, че пешеходецът е бил в тежка степен на алкохолно опиване, пресичал е на необозначено за целта място и с това си поведение в равна степен е способствал да настъпи вредоносния за него резултат. Счел е, че размерът на пълното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди възлиза на 120 000 лв. Този размер според въззивния съд е съобразен с конкретните данни по делото: възрастта на пострадалия и неговото обществено положение, възрастта на ищеца, самостоятелността в битово и житейско отношение на починалия и на ищеца, отношенията, които са имали преди настъпването на произшествието, обществено-икономическите условия в страната и с лимита на застрахователното обезщетение към датата на произшествието. Определеното обезщетение следва да се намали с оглед приетото съотношение на съпричиняване наполовина-на 60 000 лв., от което след приспадане на платената сума от 47 500 лв. застрахователят дължи още 12 500 лв. Ето защо в частта, предмет на касационната жалба на застрахователното дружество, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за присъждане на тази сума от 12 500 лв.

Първият въпрос на касатора е формулиран заради твърдението, че въззивният съд не е обсъдил всичките доводи, свързани с намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ищецът бил наркозависим, изтърпявал е ефективно наказание „лишаване от свобода“, като по данни на разпитаните свидетели е в институция за изтърпяване на такова наказание. Според касатора било общоизвестно, че ефективното изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ се налага за сериозни умишлени престъпления. Психологичната оценка на такива престъпници не се характеризирала с емпатия, сантименталност, силна емоционалност, привързаност, с други думи, за закоравелите престъпници е необичайно да изпитват неимуществени вреди в обемите, заявени с исковата молба. Всички тези разсъждения не са базирани на факти, установени от събраните по делото доказателства, а „психологическата оценка“ на юрисконсулта относно „закоравелите престъпници“ не показва професионална компетентност в тази област. Останалите „доводи“ в тази насока също се характеризират с превратно тълкуване на свидетелските показания. Съдът е длъжен да обсъди само тези обстоятелства и свързаните с тях доводи на страните, които са установени по делото. Ето защо по първия въпрос няма противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и практиката на ВКС, съдържаща се в цитираните от касатора решения № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV ГО, №.36 от 24.03.2014 г. по търговско дело №2366/2013 г. на II ТО, № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010. на IV ГО, № 126 от 9.5.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г.

Същият извод за липсата на противоречие между дадените от въззивния съд разрешения и практиката на ВКС следва и за останалите въпроси на касатора. По отношение на съпричиняването/пети въпрос/ въззивният съд се е съобразил с указанията в т.7 на ППВС №17 от 18.11.1963 г., според които обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Въззивният съд е посочил в решението си всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение/втори въпрос/ и е определил точен паричен еквивалент на претърпените от ищеца морални вреди/трети въпрос/, поради което обжалваното решение съответства на решения №154 от 30.10.2012 г. по търговско дело № 807/2011 г. на II ТО и № 142 от 15.10.2015 г. по търговско дело № 2766/14 г. на I ТО. Съдът не е пропуснал също нито един обективно съществуващ и доказан по делото факт, който би довел до намаляване на размера на това обезщетение, затова не може да се твърди, че присъдената сума била завишена и несъобразена с икономическата конюнктура/четвърти въпрос/. Ето защо няма противоречие по този въпрос между въззивното решение и решения № 83 от 6.7.2009 г. по търговско дело № 795/2008 г. на II ТО и №95 от 24.10.2012 г. по търговско дело № 916/2011 г. на I ТО на ВКС.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,