Определение № 1019 от 07.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 668/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. във вр. с чл. 166, ал. 4 от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на ръководителя на Регионален инспекторат за опазване на културното наследство, район за планиране с център Велико Търново при Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ в Министерство на културата, чрез процесуалния му представител срещу определение № 4008 от 30.12.2024 г., постановено по адм. д. № 1021/2024 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е спряно допуснатото по закон предварително изпълнение на разпореждане за прилагане на принудителни административни мерки /РППАМ/ по чл. 192, ал. 1, т. 2, б. „а“ и б. „б“ от Закона за културното наследство /ЗКН/ от 23.12.2024 г. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Подържа, от представените по делото доказателства не може да се стигне до извода, възприет от съда, че строително-ремонтните дейност по обекта са приключили. Изтъква, че заповедта, чието предварително изпълнение е предвидено в закона, съдържа всички изискуеми реквизити, а противната страна не е доказала настъпването на значителни или трудно поправими вреди от предварителното изпълнение. ПО тези съображения, подробно развити в частната жалба, се иска отмяна на обжалваното определение и оставяне без уважение на искането за спирането на предварителното изпълнение. Ответникът В. А. Ч. оспорва частната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна. С обжалваното определение Административен съд Велико Търново е спрял допуснатото по силата на чл. 192, ал.3 от Закона за културното наследство /ЗКН/ предварително изпълнение на разпореждане за прилагане на принудителни административни мерки по чл. 192, ал. 1, т. 2, б. „а“ и б. „б“ ЗКН. Посочените ПАМ са наложени на В. Ч. и изискват от нея:1. Незабавно след връчването на разпореждането да се спрат всички строително-ремонтни дейности по фасадата на сграда с идентификатор 10447.511.14.1 по КККР на гр. В. Търново, с административен адрес: [улица], гр. Велико Търново; 2. В срок от 1 месец от връчването да се премахнат всички несъгласувани намеси по фасадата на сградата. В разпореждането е отбелязано, че съгласно чл. 192, ал.3 ЗКН ПАМ подлежат на предварително изпълнение. Съдът е приел, че към момента на произнасянето му строително-ремонтните дейности са приключени и остава единствено демонтажа на скелето, а ако то не бъде демонтирано, адресатът на заповедта би нарушил заповеди на кмета на Община Велико Търново. Освен това, съдът е счел, че скелето е потенциално опасно за преминаващи жители и гости на града, особено като се има предвид, че сградата в действителност се намира в туристическия район. По отношение на точка 2 от разпореждането, съдът е изложил мотиви, че в него не са посочени конкретните несъгласувани намеси, които следва да бъдат премахнати и задължението, вменено на жалбоподателката, е неясно. Според съда, ако издателят на РППАМ е имал предвид да се премахне поставената външна изолация на сградата, то изпълнението на предписаната мярка е свързано със заплащането на значителни разход. По тези съображения е постановено обжалваното определение. Определението е неправилно. В приложимата норма на чл. 192, ал.3 ЗКН е предвидено предварително изпълнение на издадения административен акт. 3аконодателят е преценил, че с оглед значимостта на регулираните обществени отношения при издаване на принудителни административни мерки от вида на процесната обстоятелствата по чл. 60 АПК се презумират. За да се постанови спиране изпълнението на оспорената ПАМ, следва да са налице предпоставките по чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 АПК, доказването на които е в тежест на жалбоподателя. При условие, че предварителното изпълнение на заповедта произтича от закона, а не е допуснато по преценка на административния орган съобразно заложените в чл. 60, ал. 1 АПК критерии, по аргумент от чл. 166, ал. 4 вр. ал. 2 АПК изпълнението му може да бъде спряно само ако то може да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Предпоставките на чл. 60 АПК не подлежат на обсъждане при разглеждания спор, поради което неправилно съдът се е фокусирал върху противопоставяне на защитения от ПАМ обществен интерес с други обществени интереси. Съдът, при подадено искане за спиране по чл. 166, ал. 4 от АПК следва да прецени единствено дали незабавното изпълнение може да причини значителна или трудно поправима вреда на адресата, която при това трябва да бъде съпоставена с търсената от закона, допускащ незабавно изпълнение, защита на обществения интерес. Практиката на Върховния административен съд в значителната си част изхожда от разбирането, че съдът може да допусне спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на административен акт само когато оспорващият установи накърняването на особено важен интерес, противопоставим на значимите права, които законът охранява, или когато защитата на частния интерес на молителя може да бъде противопоставена на обществения интерес и да го преодолее. Споменатото от съда Определение № 4474 от 15.04.2020 г. на ВАС по адм. дело № 1499/2020 г., III о., с което е допуснато спиране на предварителното изпълнение в друго подобно производство, е постановено при различни фактически обстоятелства /доказателства за необходимост от влагане на значителни разходи, преценени в съвкупност със здравословното и имуществено състояние на жалбоподателя/ и не сочи противоречие в практиката на върховната инстанция. По делото не са представени убедителни твърдения и доказателства за наличие на неблагоприятни имуществени последици за дружеството, които могат да бъдат определени като значителна или трудно поправима вреда, противопоставима на обществения интерес по смисъла на закона, съобразно гореизложените мотиви. Действително, незабавното изпълнение на разпореждането несъмнено накърнява имуществения интерес на възложителката на строежа, доколкото очевидно изисква от нея влагане на определени финансови средства /чийто размер не е доказан в това производство/. Не всяко засягане на имуществени интереси обаче е основание за спиране на предварителното изпълнение съгласно чл. 166, ал.4 АПК. Всеки административен акт с утежняващи адресата си последици всъщност води до подобен неблагоприятен резултат. Евентуалните разходи във връзка с изпълнение на административния акт обаче имат именно имуществено измерение, докато, видно от заповедта, разпредените с нея действия са свързани с опазване на обществения интерес, а именно опазване на част от групова недвижима културна ценност. Имуществените вреди, колкото и сериозни да са, подлежат на репариране, като българското законодателство предоставя на гражданите и организациите възможността да потърсят по исков ред обезщетение за вреди, претърпени от предварително изпълнение на административен акт, който впоследствие бъде отменен. Държавата като евентуален длъжник по подобно задължение е достатъчно надеждна и няма опасност такова евентуално присъдено обезщетение да не бъде изплатено. Всъщност значителна или трудно поправима имуществена вреда би била налице например ако води до трайно унищожаване на материални блага /например сгради и съоръжения/, засяга възможността за осигуряване на издръжка за живот или би могла да доведе до неплатежоспособност на търговско предприятие или опасност за прекратяване на дейността му. Такива или подобни по степен опасности не се твърди или установява да застрашават жалбоподателката в първоинстанционното производство. За сметка на това опасността от засягане на културна ценност е счетена от самия законодател за достатъчно сериозна причина, която да бъде противопоставена на накърнения имуществен интерес на частно лице, поради което и нормата на чл.192, ал.3 ЗКН допуска оспорваното предварително изпълнение. Тази причина следва и от прогласената в чл. 2 ЗКН цел. В този смисъл предварителното изпълнение е необходимо и подходящо, защото осигурява незабавно изпълнение на задълженията на собственика на сграда, представляваща част от групова недвижима културна ценност, да я опазва и подържа. Незабавното изпълнение не надхвърля преследваната от закона цел. Няма как тази цел да бъде постигната с други мерки, особено при положение, че фасадата на сградата е вече засегната от извършените строително-монтажни работи, за което по делото са представени доказателства. Съображенията на съда за неяснота на разпореждането по т.2 навлизат в проверка за законосъобразност на издадения административен акт по същество, което в настоящото производство не е допустимо. Разпореждането не е абсолютно неясно и изпълнението на наложените мерки е възможно. Предвид изложеното, обжалваното определение, като неправилно, следва да бъде отменено. Вместо това искането на В. Ч. за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение следва да бъде оставено без уважение. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение