Определение № 623 от 02.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 517/2010 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Г. Р. и Д. П. Р., двамата от[населено място], приподписана от пълномощника им адвокат К. Х., срещу определение №1878 от 05.02.2010 г. по ч. гр.дело №11296/2009 г. на С. градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 30.01.2009 по гр. дело №44006/2009 г. на С. районен съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. За да потвърди заповедта за изпълнение в частта и за незабавно изпълнение въззивният съд е приел, че проверката на документа по чл.417 ГПК – в случая договор за парично задължение с нотариална заверка на подписите, се прави само от външна страна, т.е. дали документът удостоверява паричното задължение, дали е настъпила изискуемостта на вземането и дали са положени подписи, които да са нотариално заверени. Твърденията на жалбоподателите за това, че един от тях не е подписал договора и сумата не се дължи, тъй като е изплатена, не могат да се обсъждат в настоящото производство, а ще бъдат разгледани в предявения от заявителя – кредитор иск по чл.415, ал.1 ГПК за установяване на вземането. Жалбоподателите излагат доводи за произнасяне в определението по процесуалноправен въпрос за необходимостта от обсъждането в производството по обжалване разпореждането за незабавно изпълнеие на всички направени от тях възражения, че вземането не съществува. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира следното: Съобразно разпоредбите на чл.274, ал.3, т.2 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие и в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в потиворечие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият по-горе въпрос е правнорелевантен, но въпреки това касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС, не е решаван противоречиво от съдилищата и не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Обжалваното определение е съобразено с трайно установена практика, според която в настоящото производство не могат да се разглеждат възражения, които не са извлечени от акта по чл.417 ГПК съобразно изискването на разпоредбата на чл.419, ал.2 ГПК и те не могат да бъдат основания за отхвърляне на искането за незабавно изпълнение. В случая проверката на съда е ограничена само в рамките на данните, извличани от документите по чл.417 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.