Определение № 2544 от 07.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1113/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба (наименована „касационна частна жалба“) на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, представлявано от юрк. И. С., срещу определение № 1742 от 05.07.2023 г. по в. гр. д. № 1550/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което частично е уважена молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на ответната страна по делото – А. К. М., и като краен резултат решение № 410 от 31.03.2023 г. по в. гр. д. № 1550/2022 г. на САС е изменено и допълнено в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно, тъй като погрешно била определена датата на приключване на устните състезания за релевантна при изчисляване на размера на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вместо датата на сключване на договора за процесуално представителство. Навежда доводи, че доколкото възнаграждението се договаряло предварително, то следвало към първото процесуално действие на представителя – подаването на исковата молба на 22.04.2021 г., размерът да е бил уговорен, съответно приложение да намира Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към този момент, а последващите нейни изменения да не са относими към случая. Жалбоподателят моли атакуваното определение по чл. 248 ГПК да бъде отменено. Претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото производство в размер на 360 лева. Ответникът А. К. М., представлявана от адв. Е. Б., оспорва частната жалба. Навежда доводи, че при предоставянето на безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, а не се уговаря между страните, като релевантният момент, към който следвало да се съобрази редакцията на цитираната Наредба № 1/2004 г., бил краят на съдебното дирене в съответната инстанция. Поради изложеното моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК от легитимирана страна, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК. Частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК, поради което произнасянето по нея не е обусловено от обосноваване на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е уважил молбата по чл.248 ГПК на А. М. – ищец по делото, като е допълнил и изменил решението си в частта за разноските и е осъдил настоящия жалбоподател да заплати на ищцата допълнително дължима съобразно променения изход на спора сума от 256,96 лв., съставляваща обезщетение за направени разноски в първоинстанционното производство, както и 1 944 лв. с ДДС в полза на представителя на страната - адв. Е. Б., за дължимото й на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, а присъденото на адв. Б. на основание чл. 38 ЗА възнаграждение за въззивното производство в размер на 6 540 лв. е увеличено на 6 673,87 лв. с ДДС. Съдът е изтъкнал, че при определяне на дължимото на представителя на страната адвокатско възнаграждение за въззивното производство се е ръководил от размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г. в последната й редакция от ДВ. Бр. 88 от 04.11.2022 г. с оглед приключването на фазата на устните състезания по делото на 14.11.2022 г. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Исковото производство е образувано по предявен от А. К. М. частичен иск за сумата 70 000 лв. от общо 150 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, причинено от водач на застрахован при ответното дружество автомобил. Първоинстанционният съд е уважил така заявената претенция до сумата 30 000 лв., като е присъдил съобразно уважената част възнаграждение на представителя на ищцата в размер на 1010 лв. без ДДС. Във въззивната инстанция искът е уважен до пълния предявен размер от 70 000 лв., като въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора правилно въззивният съд е присъдил допълнително възнаграждение за представителя на ищцата за първоинстанционното производство в размер на 1944 лева с ДДС, доколкото като краен резултат искът е уважен за още 40 000 лева, обосноваващо корекция в дължимия адвокатски хонорар за производството пред първоинстанционния съд. В първоинстанционното производство са били проведени три открити съдебни заседания, изслушани са били четирима свидетели и две експертизи за доказване на твърденията на страните. Съобразявайки тези факти – предмета на производството, в това число направените от ответника възражения, вида и обема на събраните доказателства, както и броя на проведените открити съдебни заседания, настоящият състав намира, че определеното възнаграждение на процесуалния представител на ищцата в размер на 3204 лева с ДДС не е завишено и не следва да бъде намалявано. За въззивното производство съдът е определил и присъдил възнаграждение по чл. 38 ЗА в размер на 6 673,87 лв. с ДДС, което настоящият съдебен състав намира за адекватно на предоставената на страната правна защита и съдействие по делото с оглед материалния му интерес и действителната му фактическа и правна сложност, като съобразява и извършените от пълномощника на страната процесуални действия, изразяващи се в изготвяне на отговор на въззивна жалба, насрещна въззивна жалба, процесуално представителство във въззивната инстанция до приключването на спора с решение в полза на представляваната ищца, както и допълнително подадена молба за допълване на решението в частта за разноските, направени от ищцата пред първоинстанционния съд. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. и др., в която е застъпено становище за несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и е прието, че същите не представляват обвързващи съда правила. Поради това наведените в частната жалба доводи относно приложимата редакция на посочената наредба се явяват неотносими и не следва да се обсъждат. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение