Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г.

Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № V-136 от 08.11.2010 г. на Бургаски окръжен съд постановено по гр. д. № 1441/2010 г., с което е потвърдено решение № 665 от 12.05.2010 г. по гр. д. № 688/2009 г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на предявения от М. Т. К. и П. И. К. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК против [община], В. Н. Д. и К. Д. Д. за признаване собствеността върху УПИ * в кв. * по плана на Б., с площ * кв. м, който по кадастралната карта представлява имот с идентификатор * с площ *кв. м, трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - средно застрояване с адрес на имота: [населено място], ул. М. № 77 на основание давностно владение в периода 1979 г. - 2009 г. С първоинстанционното решение е отхвърлен и иска, предявен на същото правно основание от В. Н. Д. и К. Д. Д. против [община], М. Т. К. и П. И. К. за признаване собствеността върху същия имот, придобита въз основа на давностно владение в периода 1997 г. - 2009 г. Жалбоподателите В. и К. Д. обжалват решението, с което е отхвърлен предявения от тях иск. Намират, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС като е счел, че владелците е следвало да уведомят действителните собственици за намерението си да ги лишат от правото на собственост. На второ място изтъкват, че съдът не е отчел всички факти, установяващи, че Д. владеят целия имот. Подадена е насрещна касационна жалба от М. Т. К. и П. И. К. срещу онази част от решението, с която е отхвърлен предявения от тях иск. Тези касатори поддържат, че съдът не е обсъдил и съобразил събраните доказателства за осъществяваното владение от наследодателя Т. В. десетилетия преди смъртта му, за използването на имота за складиране на строителни материали по време на строителството в съседния имот и за поставения в имота фургон. Ответникът по жалбите [община] оспорва и двете жалби като неоснователни. С определение № 438 от 02.05.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречиво разрешаване в практиката на въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Предявен е установителен иск за собственост от М. и П. К. против [община] и против В. и К. Д. Присъединено е производството по иск на В. и К. Д. против М. и П. К. и [община] отново за установяване собствеността върху недвижим имот в [населено място] съставляващ ПИ с идентификатор * с площ * кв. м. И първоначалните ищци, и тези по присъединеното дело поддържат, че са придобили собствеността по давностно владение, като по отношение на К. давността е текла от 1979 г., а за по отношение на Д. - от 1997 г. Ищците К. са посочили, че имотът е бил собственост на Д. и С. Г., починали съответно 1948 и 1944 г. При предприетите от ищците действия по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по давност Общината е оспорила правата им като в молбата-декларация отбелязала, че имотът е общинска собственост. По същия начин са оспорени правата и на ищците Д., което обосновава правния интерес от водените искове. Събраните свидетелски показания установяват, че част от мястото, което е незастроено, е оградено по средата на две части. К. са ползвали мястото по време на строителството на сградата в своя съседен имот, продължило от 1994 до 1998 г. След завършването на строежа те продължават да ползват мястото. Д. притежават апартамент и офис в съседната жилищна сграда и от 1997 г. ползват мястото като са засадили дръвчета, държат свои кучета в къщурка, паркират автомобил. К. Д. дал разрешение на П. К. да постави метален фургон в първата оградена част - откъм улицата. Съгласно приетата техническа експертиза имотът е ограден напречно, така че се разделя на две приблизително равни части - северна и южна. В южната част има стари керемиди, дървен материал, части от стари мебели и други строителни материали; поставен е метален гараж; има 1 череша и диви орехи. В северната част е поставен метален фургон и е оформен паянтов навес; има следи от складиране на строителни материали. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като е счел, че не е доказано трайно упражняване на фактическа власт. В. съд е приел, че намерението за своене на страните е следвало да се заяви несъмнено пред действителните собственици - наследниците на Г. и че е следвало да бъдат отблъснати техните права. Понеже доказателства за това не са ангажирани, то исковете са намерени за неоснователни. Изведен е и допълнителен аргумент, че в периода на действие на чл. 29 З. - 1973-1990 г. не е могла да тече придобивна давност. Съдът на последно място е изложил и съображения за невъзможност чрез владение да се придобие на реална част от УПИ поради забраната на чл. 59 З. (отм.) действала до 2000 г., предвид това, че владяните и от двете групи претенденти части от имота са с площ под изискуемия от закона минимум за площ на парцел за градски имоти. По основанието за допускане на касационно обжалване. Констатирано е противоречиво разрешаване в практиката на въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика. В приложените решения се поставя такова изискване, но само в хипотеза, при която съсобственик придобива по давност идеалните части на останалите съсобственици - тогава е необходимо демонстриране на намерението за своене, така че то несъмнено да стане достояние на другия съсобственик, за да бъдат отблъснати претенциите му. В този смисъл са: Решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г. на ВКС, I г. о., Решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/96 г. на I г. о. на ВКС, Решение № 872 от 13.02.2006 г. по гр. д. № 259/2005 г. на I г. о. на ВКС. Докато в хипотеза като настоящата, при която се завладява чужд имот, практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно - така Решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г. на ВКС, I г. о. Същевременно, в обжалваното решение, както и в Решение № 1222 от 3.11.2008 г. по гр. д. № 3941/2007 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г. на IV г. о. на ВКС е прието, че намерението на владелците да своят вещта за себе си следва да е противопоставено на собствениците; да е упражнено така че да е достигнало до тях. Настоящият състав намира за правилна практиката в Решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г. със следното уточнение: Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Горният извод не противоречи на възприетото в Решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на II г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, според което когато държателят променя намерението си и превръща държането във владение, то тази промяна е необходимо да бъде открито демонстрирана спрямо собственика. Както вече бе изтъкнато настоящата хипотеза на изначално завладяване на чужд имот е различна. По основателността на двете касационни жалби. С оглед приетото по-горе неправилни се явяват съображенията на въззивния съд, че за придобиване на собствеността по давност е необходимо владелецът да уведоми действителния собственик за намерението си да го лиши от правата му и да придобие имота за себе си, още повече в хипотеза като настоящата, при която действителният собственик не е известен. Независимо от това, крайните изводи за неоснователност на претенциите и на двете групи ищци следва да бъдат споделени. На първо място, в периода от 1958 г. до 1990 г. по отношение на имота е действала установената в чл. 29 З. (отм.) забрана за придобиване на собствеността по давност, доколкото имотът се намира в [населено място] и не е застроен. Според разпоредбите на Закона за реда за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти (отм.), както и според чл. 29, ал. 1 и ал. 4 З. (отм.) не е възможно придобиване по давност на такъв имот от едни физически лица срещу други физически лица, които не са роднини или съсобственици. Едва след отмяната на чл. 29 З. през 1990 г. е допустимо осъществяване на давностно владение. В случая обаче не може да се приеме за установено, че упражняваното от К. и Д. /поотделно/ владение върху имота след 1990 г. е било явно, необезпокоявано и непрекъснато. Според събраните доказателства всяко от семействата е осъществявало фактическа власт върху имота, като владението на сем. К. датира от по-рано /но периодът от 1990 г. до 1997 г. не недостатъчен за придобиване на собствеността/, а това на сем. Д. е установено след 1997 г. когато са придобили имоти в жилищната кооперация в съседния имот. Вярно е, че те са заградили имота на две части и са ги ползвали по различен начин: засадили са ягоди и дръвче, поставили са кучешка къщичка, паркирали са автомобили, складирали са строителни материали; Д. разрешили на К. да поставят фургон, както и са разрешили на трето лице да постави гараж в южната част. При тези данни би могло да се счита, че са владяли имота съвместно. Предявените от тях претенции обаче са взаимно отричащи се - всеки претендира срещу другия, че е собственик на целия имот. При това положение нито К., нито Д. могат да обосноват право на собственост чрез изтекла в тяхна полза придобивна давност, тъй като фактическата власт на едните е смущавана от другите и обратно, което е пречка за възникване на право на собственост в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Не би могло да бъде призната собствеността им върху идеални части според извършеното преграждане на имота, тъй като не е установено по несъмнен начин коя част от кого се владее, т. е. и владението върху обособените две реални части не е явно и несмущавано. Поради това е безпредметно обсъждането на посочената от въззивния съд забрана на чл. 59 З. (отм.) за придобиване по давност на реална част от парцел, доколкото двете групи ищци поддържат твърдения, че владеят и съответно са придобили имота изцяло, а не реална или идеална част от него, а и не е доказано владението им върху конкретна реална част. При горните изводи и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК следва обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените установителни искове, да бъде оставено в сила. Разноски между касаторите не са дължими, тъй като и двете жалби са неоснователни, а ответникът по жалбите не претендира заплащане на разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.