Определение № 30 от 31.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 131/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 869 от 23.11.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 679/2021 г. по описа на ОС - Русе, с което е потвърдено Определение № 2343 от 24.09.2021 г., постановено по гр.д. № 4945/2021 г. на РС – Русе, с което на основание чл. 129, ал.3 ГПК е върната искова молба. Частният жалбоподател Й. С. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и са разрешени въпроси от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване и поради очевидна неправилност на определението, като излага съображеиня, че обжалваното определение е неправилно. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Частната жалбоподателка е предявила иск срещу адв.С. С., ЧСИ В. М. и ПЧСИ А. С. с искане да бъде прогласено за нищожно решение постановено по гр.д.№2104/2019г. на РС Русе, тъй като не е упълномощавала адвокат да води такова дело от нейно име. С определение от 24.09.2021г. по гр.д.№4945/2021г. РС Русе е прекратил производството по делото, като е приел, че ищцата не е отстранила нередовности на исковата си молба, за което и е било указано с разпореждане от 03.09.2021г., а именно да отстрани несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Въззивният съд с обжалваното определение е потвърдил първоинстанционното определение. Приел е, че районният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна и е дал указания на ищцата да изложи обстоятелства, които да съответстват на заявения петитум в исковата молба. Констатирал е, че в указания му срок процесуалният представител на ищцата е посочил, че делото е водено при ненадлежно учредена представителна власт на адвоката, а искът е заявен от „неправосубектно“ лице, който не е разполагал с представителна власт да извърши посоченото съдопроизводствено действие, което от своя страна е довело до постановяването на нищожен съдебен акт. Въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че исковата молба е нередовна, тъй като е налице противоречие между изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания в нея петитум и че ищцата не е изпълнила дадените от съда указания за отстраняване на нередовността. Приел е, че правилно са дадени указания за нередовност на исковата молба, а след като тази нередовност не е отстранена, то производството по делото законосъобразно е прекратено на основание чл. 129, ал.3 ГПК. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателяг, чрез процесуалния си представител поддържа, че обжалваното въззивно определение е очевидно неправилно, което е основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поддържа също така, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по отношение на въпросаите, относими към преценката за реводността на исковата молба. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на същото. С исковата молба ищецът определя рамките, в които съдът дължи произнасяне, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, поради което в обстоятелствената част на исковата молба следва да бъдат изложени всички обстоятелства, въз основа на които ищецът търси защита на свои лични и имуществени права по конкретното дело. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявените искове въз основа от фактическите твърдения на ищците в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и само когато същите са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Когато при проверката на исковата молба съдът констатира, че исковата молба не отговаря на изискванията на закона, съдът е длъжен да даде ясни и изчерпателни указания на ищеца по начин, по който те могат да бъдат възприети от страната, тъй като неточните или неясни указания на съда са равнозначни на липсата на такива и неизпълнението им не е основание за прекратяване на делото. В случая в обжалваното определение на въззивният съд и в потвърденото с него първоинстанционно определение е налице именно явен порок, обусловен от неправилен извод на решаващия съд, че исковата молба на ищеца е нередовна и същата е следвало да се върне на основание чл. 129, ал.3 ГПК, а производството по делото да се прекрати. В обстоятелствената част на исковата молба ищцата релевира различни доводи, които според нея са довели до постановяването на нищожен съдебен акт, а в петитума на исковата молба е формулирано искане за прогласяване нищожността на съдебно решение по гр.д. № 2104/2019 г. по описа на РС – Русе. Преценката за това дали е налице твърдяния от ищцата порок на постановеното решение и дали същия би обусловил извод за нищожност на постановения съдебен акт, е въпрос по съществото на спора, а не такъв по редовността на исковата молба. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че въззивното определение е неправилно и следва да се отмени, като се отмени и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд. Делото следва да се върне на Районен съд - Русе за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложените съображения съдът: