Определение № 50040 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1959/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Енерго - Про Продажби“ АД със седалище в [населено място] срещу определение № 305 от 05.05.2022 г. по в. т. д. № 736/2021 г. на Апелативен съд - Варна, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбите на чл.78, ал.5 ГПК, чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като е приел, че при предоставена адвокатска защита по повод на предявени обективно съединени искове минималният размер, до който може да бъде намалено адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, се определя/изчислява върху сбора от цената на исковете, а не на база цената на всеки отделен иск. Навежда и доводи за неправилна преценка от страна на въззивния съд относно броя на предявените по делото искове. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната жалба „ВГ - 1“ ЕООД - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд - Варна е съобразил, че с постановеното по в. т. д. № 736/2021 г. въззивно решение е потвърдено решение по т. д. № 1147/2020 г. на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от „ВГ - 1“ ЕООД против „Енерго - Про Продажби“ АД обективно съединени искове за заплащане на сумите 63 745,03 лв. - неплатена продажна цена за м. септември 2017 г. на произведена в количество 307,626 MWh електрическа енергия от ВтЕЦ "ВГ-7" по договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, съгл. фактура № 106/11.10.2017 г. и дебитно известие № 107/31.10.2017 г., 17 901,82 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 63 745,03 лв. за периода 01.01.2018 г. до 07.10.2020 г., 59 163,92 лв. - неплатена продажна цена за м. октомври 2017 г. на произведена в количество 192,380 MWh /по цена, определена преди достигане на 2 250 ефективни часа/ и 100 МWh /по цена, определена след достигане на 2 250 ефективни часа/ електрическа енергия от ВтЕЦ "ВГ-7" по договор за изкупуване на електрическа енергия и фактура № 108/31.10.2017 г., и 16 615,22 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 59 163,92 лв. за периода 01.01.2018 г. до 07.10.2020 г. Пред въззивната инстанция ответникът „Енерго - Про Продажби“ АД е представил списък по чл.80 ГПК за извършени разноски за адвокатско възнаграждение, платено за защита във въззивното производство, в размер на 6 948 лв. с ДДС, като по повод възражение на ищеца по чл.78, ал.5 ГПК при постановяване на решението адвокатското възнаграждение е намалено до сумата 5 615 лв. с ДДС. Въззивният съд е счел за неоснователно искането на ответника за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Изложил е съображения, че при произнасяне по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е приложено изчислението по чл.7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като дължимото минимално възнаграждение за защита по делото е определено съобразно материалния интерес, формиран от общия сбор на цената на всички предявени срещу ответника искове. Предвид обстоятелството, че в случая разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК е приложена спрямо материален интерес, формиран от сбора от цената на предявените по делото кумулативно съединени искове, въззивният съд е приел, че молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение, изчислено на база цената на всеки отделен иск, е неоснователна и е оставил същата без уважение. Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд определение по чл.248 ГПК е основателна. В практиката на ВКС, формирана с определение № 56/06.02.2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г. на I г. о., определение № 388/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1840/2021 г. на II т.о., определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на II т. о., определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на I т. о., определение № 404/26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на IV г. о., решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на IV г. о. и др., е възприето разрешението, че на основание чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, минималните адвокатски възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове; Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от наредбата трябва да тълкува във връзка с чл. 2, ал. 5, като при прилагането й следва да се вземе предвид вида на съединяване на исковете; Под „материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се има предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, като за всеки от съединените искове поотделно се определя минимално възнаграждение. В мотивите към определението по ч. т. д. № 1840/2021 г., постановено по повод на идентичен правен спор, е пояснено, че при претендирани размери за заплащане на допълнителен размер на цена за доставена електроенергия за два месеца не става въпрос за обективно съединяване на искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена за всеки месец, тъй като основанието на иска е един договор и се търси заплащане на цена на доставки по него, поради което цената на иска за реално изпълнение се формира от стойността на доставките за двата месеца, а обективно съединяване е налице между иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и иска за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за период преди исковата молба. С исковата молба на „ВГ-1“ ЕООД са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска - иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на цена, дължима за произведена и изкупена в изпълнение на сключен договор електроенергия от възобновяем източник през м. септември и м. октомври в размер общо на 122 908,95 лв. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху претендирана като дължима цена в размер общо на 34 517,04 лв. Съгласно чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между „Енерго-Про Продажби“ АД и процесуалния му представител по делото (09.12.2020 г.), минималното адвокатско възнаграждение за защита срещу иска по чл.79, ал.1 ЗЗД е в размер на 3 988,18 лв., а за защита срещу иска по чл.86, ал.1 ЗЗД - в размер на 1 565,51 лв., или общо 5 553,69 лв. без ДДС, съответно 6 664,43 лв. с ДДС. Настоящият състав на ВКС споделя практиката в цитираното по-горе определение по ч. т. д. № 1840/2021 г. и с оглед на нея намира за неоснователен довода на частния жалбоподател, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно размера на претендираната сума за главница по всяка една от посочените в исковата молба фактури, а не от аритметичния сбор на претенциите по фактурите, респ. на претендираното обезщетение за забава. Въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, е приел неправилно, че минималното адвокатско възнаграждение на ответника следва да бъде намалено до размера, предвиден в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за материален интерес, формиран като сбор от цената на четири обективно съединени иска. Редуцирането на възнаграждението (предпоставките за което не се оспорват от ответника - жалбоодател) не е съобразено с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от наредбата и с обстоятелството, че по делото са предявени два обективно съединени осъдителни иска, за защита срещу които се дължи отделно възнаграждение, изчислено по правилата на чл. 7, ал. 2 от наредбата, съответно 3 988,18 лв. по иска за реално изпълнение и 1 565,51 лв. по акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Пред инстанциите по същество не е имало спор относно правото на процесуалния представител на ответника да начисли и получи адвокатско възнаграждение с ДДС, поради което редуцираният на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размер на възнаграждението за защита срещу двата иска се дължи ведно с 20 % ДДС. В заключение, след прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение, които ищецът дължи на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за въззивното производство, са в размер общо на 6 664,43 лв. с включен ДДС. По изложените съображения обжалваното определение по в. т. д. № 736/2021 г. на Апелативен съд - Варна следва да бъде отменено и вместо него да бъде изменено постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските с осъждане на „ВГ - 1“ ЕООД да заплати на „Енерго-Про Продажби“ АД още 1 049,43 лв. - разноски по чл.78, ал.3 ГПК за въззивното производство (наред с присъдените с решението 5 615 лв.). Разноски за производството по частната жалба не следва да се присъждат, тъй като обжалваното определение по чл.248 ГПК не е от категорията съдебни актове по чл.81 ГПК, при обжалване на които се дължат разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,