Определение № 3876 от 07.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3251/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на В. Г. Ч. от гр. Ямбол срещу Определение №426 от 16.03.2026 г. на Административен съд - Ямбол по административно дело №100/2026 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането на В. Г. Ч. за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) №GPAM-1976312 от 11.03.2026 г. на младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ – Велико Търново в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОДМВР), гр. Велико Търново, с която на Ч., на основание чл. 171, т. 1, б. "з", „бб“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) е приложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от три месеца“. Частният жалбоподател – В. Г. Ч., счита обжалваното определение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Излага фактите по делото и сочи, че твърдяното нарушение не попада в материалноправния обхват на разпоредбата, на която се позовава административният орган. В този смисъл е налице очевидно несъответствие между фактическото и правното основание на издадената заповед, като в тази връзка не възприема становището на първоинстанционния съд, че въпросът за законосъобразността на ПАМ е неотносим към производството по чл. 166, ал.4 АПК. От представените по делото писмени доказателства се установява, че жалбоподателят упражнява трудова дейност изцяло свързана с притежаваното от него СУМПС. Дейността му е не само академична, но съчетава и теоретично обучение с практически занятия, които изискват пряко участие на преподавателя в обучителния процес, като университет не разполага с възможност в кратки срокове да осигури заместник. По този начин предварителното изпълнение ще доведе до реални и сериозни затруднения в дейността на държавна институция. Ответникът по частната жалба – младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ – Велико Търново в ОДМВР - гр. Велико Търново, не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. От представените по делото доказателства се установява, че със Заповед за прилагане на №GPAM-1976312 от 11.03.2026 г. на младши автоконтрольор към сектор „Пътна полиция“ – Велико Търново в ОДМВР - гр. Велико Търново, спрямо В. Г. Ч., на основание чл. 171, т. 1, б. "з", „бб“ ЗДвП, е приложена ПАМ "временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от три месеца“. Заповедта е получена от Ч. на 11.03.2026 г. На 13.03.2026 г. В. Г. Ч. е подал жалба срещу Заповед за прилагане на ПАМ №GPAM-1976312 от 11.03.2026 г., в която се съдържа и особено искане за спиране на предварителното изпълнение на оспорваната заповед. За да отхвърли искането за спиране предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на ПАМ №GPAM-1976312 от 11.03.2026 г., първоинстанционният съд е приел, че отнемането на СУМПС не възпрепятства лицето да изпълнява съществена част от служебните си задължения като преподавател в Националния военен университет „Васил Левски“. Отнемането на СУМПС не води до невъзможност преподавателят да провежда задължителните практически занятия по специалност „Танкова и автомобилна техника“. Посоченото не се явява и ново обстоятелство, за да отговаря на изискванията за спиране на предварителното изпълнение. Съдът е посочил, че доводите за незаконосъобразност на заповедта не подлежат на обсъждане в настоящото производство. Въз основа на това съдът е обосновал извод, че искането е неоснователно и го е отхвърлил. Определението е правилно. С оспорваната заповед, спрямо Ч. е приложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "з", „бб“ ЗДвП. В съответствие с чл. 172, ал. 6 ЗДвП, подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. В съответствие с чл. 166, ал. 4 АПК, допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2, а именно ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е също, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма суспензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспензивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. Независимо от допуснатото по силата на закон предварително изпълнение, за да не лиши правото на съдебна защита от ефект законодателят е предвидил възможност съдът да спре предварителното изпълнение. Предпоставките, при които това може да стане, са нови факти и обстоятелства, такива, които са настъпили след издаването на акта, поради които самото предварително изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда на оспорващия. Доказателствената тежест за тази нови факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на молителя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип, тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Твърденията на частния жалбоподател за значението на СУМПС за трудовата му дейност сами по себе си не обосновават автоматично наличието на значителна или трудно поправима вреда от предварителното изпълнение. В случая дори да се приеме, че личният интерес на жалбоподателя е накърнен поради невъзможността му да управлява МПС, по делото не се установява това накърняване да е в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. В настоящото производство, относими са единствено доказателствата за причинени значителни или трудно поправими вреди на оспорващия, поради което доводите му за причиняване на вреди на университета, в който упражнява трудовата си дейност, са неотносими към предмета на спора. Правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 166, ал. 2 АПК, първоинстанционният съд е приел, че твърденията на жалбоподателя относно законосъобразността на оспорваната ПАМ не са предмет на настоящото производство. С оглед на горното, обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд