Определение № 50891 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2394/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от И. Г. И. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат И. против въззивно решение № 28 от 25.02.2022г. по в.гр.д. № 352 по описа за 2021г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение № 87 от 6.07.2021г. по гр.д.№ 153/2021г. на Окръжен съд Габрово в обжалваната част като е предоставено упражняването на родителските права спрямо детето Н., родено на 6.05.2015г. на майката, при която е определено и неговото местожевеене, а на бащата е определен режим на лични отношения както следва: всяка първа и трета седмица от месеца, с преспиване при бащата, от 17.00ч. в петък до 18.00ч. в неделя, както и един месец през лятото, което време не съвпада с платения годишен отпуск на майката, като бащата взема и връща детето в дома на майката. През всяка нечетна година бащата взема детето по време на Коледните празници, а през всяка четна година – на и Новогодишните и Великденските празници, от 10.00ч.на първия почивен ден и го връща до 18.00ч. на последния почивен ден. Определена е издръжка, която бащата следва да заплаща на детето чрез неговата майка и законна представителка в ежемесечен размер от 200лв., считано от 11.05.2021г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, като бащата е осъден да заплати и сумата от 866.67лв., издръжка за периода от 1.01.2021г. до 10.05.2021г. и е допуснато предварително изпълнение на решението в частта за издръжката, като са присъдени и разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При постановяване на акта си, въззивният съд е съобразил следното: Детето Н. понастоящем е на седем години. /Родено е на 6.05.2015г./ Бащата го е припознал шуст години по –късно, на 6.03.2021г., а ответницата е оспорила припознаването, което е наложило с влязло в сила съдебно решение да бъде установено, че именно ищецът е бащата на детето. Страните са живеели заедно /в [населено място]/ от пролетта на 2014г. до 2018г., когато отношенията помежду им са се влошили о и те са се разделили. Срещу ищеца е издадено решение от 7.12.2017г. по гр.д. 01208/2017г.на РС Севлиево, с което на основание чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от Закона за защита от домашно насилие са определени мерки защита в полза на ответницата. След фактическата им раздяла детето е останало да живее с майка си, а бащата е отишъл да живее в [населено място]. Въззивният съд, въз основа на изготвените социални доклади и ангажираните гласни доказателства е приел, че и двамата родители разполагат с достатъчен родителски капацитет да се грижат за детето си, но е предоставил упражняването на родителските права на майката пред вид малката възраст на детето и фактът, че то преимуществено е живяло с нея и е свикнало с така установения си живот. Ръководейки се от интереса на детето, изискващ осигуряване на пълноценен контакт и с двамата родители и пред вид влошените им отношения, съдът е преценил, че следва да се определи по-широк режим на личен контакт с бащата. В мотивите на решението е коментирал и факта, че бащата разполага с по-добри битови условия на живот /защото живее в двуетажна къща, за разлика от двустайното жилище на майката в [населено място], което е с външна тоалетна и предстои изграждането на вътрешна/, като е посочено, че не материално-битовите условия са решаващи и че съдът дължи комплексна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства. С оглед наведено пред него възражение за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизслушване на майката, въззивният съд се е позовал на конкретна съдебна практика, съгласно която задължението за изслушване не е абсолютно и неизпълнението му не винаги е съществено процесуално нарушение щом има други доказателства по делото, от които могат да се изведат релевантните за преценката на съда обстоятелства, както е в настоящия случай. В изложението си касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК без да поставя конкретен въпрос, развивайки доводи за неправилност и необоснованост на постановения въззивен акт и за допуснато съществено процесуалон нарушение. Независимо от липсата на поставен въпрос, с оглед служебното си задължение за това, съдът следва да прецени какъв в случая е най-добрият интерес на детето. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Г. П. Н., чрез процесуалния представител адвокат С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Преценявайки материалите по делото, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. Както в цитираното от касатора ППВС № 1/12.11.1974г., така и в цялата изградена въз основа на него съдебна практика, се приема, че когато съдът преценява какъв е най-добрият интерес за детето, от значение са не отделните факти, а съвкупността от конкретно установените обстоятелствата на разглеждания случай, които следва да се анализират и оценят, като се съпостави тяхното значение за детето. Желанието на родителите, техните емоции и разбирания не са определящи. Децата следва да растат и да се развиват с грижата и подкрепата и на двамата си родители. След фактическата им раздяла това не е възможно да става и от двамата, което налага да се прецени, към конкретния момент на кого следва родителските права да са възложат, без съответният родител да ограничава възможността и на другия да общува с детето. При данни за равен родителски капацитет, от значение са други релевантни обстоятелства, каквито в случая са възрастта на детето, установеното социално обкръжение, полаганите грижи, привързаността на детето. Обстоятелството, на което акцентира касаторът, че ответницата е оспорила извършеното от него припознаване, освен че е съобразено от въззивния съд, още е и ирелевантно към настоящия момент, защото бащинството е установено. По делото няма данни майката да е възпрепятствала възможността на бащата за контакт с детето, обратно, тя е искала от него, той да се грижи за детето докато е отсъствала от страната. Недоказани са и твърденията за наличие на „синдром на родителско отчуждение“, защото по делото не само, че няма никакви данни за такова, но и установяването му не може да е със свидетелски показания /каквото е искането на касатора/, а само с експертно заключение. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд