Определение № 3725 от 24.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2686/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ю. Б. М. срещу определение № 289/30.04.2024г. по ч.гр.д.№ 170/2024г. по описа на Апелативен съд Варна, с което частното производство е прекратено като недопустимо. Жалбоподателят иска отмяна на определението и постановяване на ново, с което делото бъде върнато на друг състав на АС Варна, който да се произнесе по същество на частната му жалба срещу отказа на въззивния съд да допусне изменение на предявения частичен иск чрез увеличаване на размера му. Твърди, че съгласно постановките на ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на т.9 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС увеличението на размера на предявения частичен иск е допустимо пред въззивната инстанция, а отказът да бъде допуснато – подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал.1, т.1 ГПК. Насрещната страна по жалбата – „Електроразпределение Север“ АД, [населено място], я оспорва. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 480 лева. Настоящият състав на ВКС, като съобрази доводите на страните и данните по делото, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения: Предявеният от ищеца М. иск е отрицателен установителен за липса на задължение по фактура за корекция на сметка за електроенергия. Предявен е като частичен за размер от 1000 лева от общо дължими 16 360, 31 лева. Пред въззивния съд ищецът е поискал по реда на чл. 214 ГПК да бъде допуснато изменение на иска чрез увеличаване размера на частта, която се отрича да се дължи, от 1000 лева на 5500 лева. Искането е оставено без уважение като заявено за първи път пред въззивния съд т.е. извън срока по чл. 214, ал.1, изр. последно ГПК. За да прекрати производство по подадената срещу определението на въззивния съд частна жалба, апелативният съд е приел, че тя е насочена срещу акт, който не е преграждащ и чието обжалване не е изрично посочено в закона. Този правен извод е верен, а възраженията срещу него са неоснователни. На първо място, постановките на т.9 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС са неприложими към нормата на чл. 214 ГПК, в сила от 01.03.2008г., която изрично определя приключването на съдебното дирене пред първа инстанция като краен срок за изменение размера на иска. На второ място, необжалваемостта на отказа да се допусне увеличение на частичен иск следва от разпоредбата на чл. 126, ал. 1 in fine от ГПК, съгласно която ищецът може да предяви нов частичен иск за непредявената и неразгледана от съда част от спорното вземане, и се налага по аргумент за противното от разясненията в мотивите към т. 7, б. "б" от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които отказът да се допусне увеличение на размера на иска е преграждащ разглеждането на делото съдебен акт само когато искът не е предявен като частичен, тъй като тогава страната не разполага с възможност да предяви иск за разликата в отделно производство на основание чл. 126 и чл. 296 и следващите ГПК. С оглед горното, изводът на апелативния съд за недопустимост на частното производство, като образувано по жалба, насочена срещу акт, който не подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274 ГПК, е правилен. Предвид изхода на спора в настоящото производство, на ответника се следват сторените в касационната инстанция разноски, които са за адвокатски хонорар в размер на 480 лева. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС