Становище по решение от 27.04.2021 г. на КС по к. д. № 13/2019 г.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

София, 27.04.2021 г.

СТАНОВИЩЕ

на съдията ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

по к. д. № 13/2019 г.

Съгласявайки се с решението, струва ми се необходимо да допълня следното.

I. По законодателната процедура.

1. Оспорените разпоредби са приети със Закона за изменение на Закона за държавния бюджет на Република България за 2019 г. (обн., ДВ, бр. 60 от 30.07.2019 г.)

2. Съгласно чл. 81 от Закона за публичните финанси, със законопроекта за държавния бюджет Министерският съвет може да предлага изменения и допълнения в други закони само когато те са свързани със съставянето, изпълнението и отчитането на консолидираната фискална програма.

И преди, и по време на действието на тази норма Конституционният съд е сочил (решение № 1 от 2011 г.; решение № 10 от 2012 г.; т. III.3. от решение № 1 от 2020 г.), че поради особения по предмет и по време характер на регулираните обществени отношения, условие за промяната с бюджетен закон на друг закон е тя да се отразява пряко и непосредствено върху приходите и/или разходите тъкмо в приемания бюджет, т. е. да е необходима предпоставка за него, без която той да не би могъл да бъде в предлагания си вид.

Министерският съвет е единствен носител на законодателна инициатива за държавния бюджет - чл. 87, ал. 2 от Конституцията. По тази причина условието в чл. 81 ЗПФ не може да бъде преодоляно при разглеждането на законопроекта за бюджета в парламента.

3. Единствената промяна в държавния бюджет за 2019 г., извършена със закона за изменението му, е в неговия чл. 64, с която годишният размер на държавната субсидия за един получен действителен глас съгласно ЗПП е намалена от 11 на 1 лв. За тази промяна в бюджета не е била необходима нито една от оспорените разпоредби, намалението е могло да стане и без тях. Разпоредбите, следователно, не са свързани с конкретния бюджет. Те са разгледани и приети в нарушение на чл. 81 ЗПП. Могли са да бъдат разгледани от парламента само като самостоятелен законопроект, а не като изменение на бюджетния закон, с който нямат собствена връзка.

4. Чл. 4, ал. 1, изр. 2 от Конституцията постановява, че Република България се управлява според нея и законите на страната. По време на своето действие законите са не пожелателни, а еднакво задължителни за всичките си адресати, включително когато адресатите са органи на власт. Напускането от Народното събрание на пределите на ограничената му от чл. 81 ЗПФ компетентност е основание за противоконституционността на всички оспорени разпоредби поради нарушаване на императива на чл. 4, ал. 1, изр. 2, предл. 2 от Конституцията да се управлява според закона. Напускането на компетентността компрометира конституционния принцип за подчиненост на всички, включително на Народното събрание, на правото. Подминаването от Конституционния съд на нарасналото в последните години неглижиране на норми от законодателната процедура е тревожно.

II. Някои бележки по съществото на оспорените разпоредби.

1. Дискрецията на законодателя при определянето на държавната субсидия не е неограничена. Субсидията трябва да действа не символично, а реално. По тази причина тя следва да има минимален размер според необходимите и достатъчни към определен момент разходи за организацията и за обществената комуникация на партията. Субсидия под този размер не би съответствала на конституционната си функция.

2. Едноличен търговец, по определението на чл. 56 от Търговския закон, може да бъде всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната. Правните понятия физическо лице и едноличен търговец са в съотношението на род към вид. Щом съгласно чл. 23, ал. 1, т. 3, предл. 1 партиите могат да получават дарения от всякакви физически лица, сред тях несъмнено са и едноличните търговци. Поставянето им в самостоятелен ред единствено поставя под съмнение законовото определение на едноличния търговец.

3. Като субект на гражданското право, юридическото лице има свобода на стопанската си инициатива (чл. 19, ал. 1 и 2 от Конституцията). То може да се ползва от гражданските си, в цивилистичния смисъл на понятието, права, за да задоволява пряко или непряко своите интереси. Такива интерес несъмнено са имуществените последици за него от всяка политика. Затова не просто няма конституционна пречка, а съществува конституционно основание за финансирането на политически партии от юридически лица.

4. От Конституцията обаче следват ограничения върху това финансиране, които пазят от изкривяване вектора гражданин – политическа партия – държавна власт.

А. Чл. 6, ал. 2, изр. 2 и чл. 11, ал. 1 от Конституцията изисква да има горна граница за даренията за политическите партии така, както и за физическите лица. Обратното подрива през имущественото състояние равенството в политическите права на гражданите и възможността им свободно да формират и изразяват своята политическа воля.

Б. Чл. 11, ал. 2 от Конституцията изключва финансирането на партии чрез дарения от: а/ самата държава; общините; държавни или общински органи - юридически лица; б/ юридически лица, които се разпореждат с публичен ресурс (държавни или общински предприятия или търговски дружества; търговски дружества, в които държавата или общините имат контрол); в/ юридически лица, които са придобили или са кандидати за придобиването на публичен ресурс (по обществени поръчки, концесии и пр.).

СЪДИЯ:

/Г. АНГЕЛОВ/