Определение № 6400 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5342/2026 г.

Производството е по чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по частна жалба на В. Д. Х. от гр. Костинброд, приподписана от адв. Атанасова, срещу определение № 369 от 27.03.2026г., постановено по адм. д. № 118/2026г. по описа на Административен съд - Монтана (АС-Монтана), с което на основание чл. 159, т. 4 от АПК е оставена без разглеждане жалбата ѝ срещу Заповед № 103 от 27.02.2026г. на кмета на община Вършец, с която на основание чл. 225а от ЗУТ е наредено на И. Д. М. да премахне незаконен строеж "подпорна стена", построена в поземлен имот с идентификатор 22019.501.142 по Кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на [населено място], общ. Вършец, съответстващ на УПИ II - 142, в кв. 25 по действащия регулационен план на [населено място], одобрен с решение № 253 от 20.05.2009г. на Общински съвет - Вършец, с административен адрес – [населено място], [улица] производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че оспореното определение е неправилно. С доводи, че е съсобственик на ½ ид. ч. от имота, в който се намира незаконния строеж, а също и че е единствен собственик на жилищната сграда с идентификатор 22019.501.142.1, до която е построена подпорната стена – предмет на заповедта, частната жалбоподателка обосновава наличието на правен интерес от подаване на жалба срещу административния акт. Смята, че независимо, че не е посочена като адресат на заповедта е заинтересована страна, тъй като стената, чието премахване е разпоредено, има отношение към целостта на нейната сграда. Поддържа, че разполага с активна процесуална легитимация да обжалва процесната заповед. С позоваване на чл. 214, т. 1 от ЗУТ, поддържа още, че правото на жалба не е ограничено само до адресата на акта, а следва да се преценява и по отношение на лицата, за които същият създава задължения или засяга права или интереси, независимо дали изрично са посочени като адресати. Моли определението да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът кметът на Община Вършец не изразява становище по частната жалба в предоставения срок по чл. 232 от АПК. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, за която оспореното определение е неблагоприятно, и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. За да постанови оспореното определение първоинстанционният съд е приел, че жалбата на В. Х. срещу Заповед № 103 от 27.02.2026г. на кмета на община Вършец е недопустима поради липса на активна процесуална легитимация. Описал е, че видно от самата заповед, като неин адресат е посочена единствено И. Д. М., и че в хода на първоинстанционното производство с разпореждане № 320 от 18.03.2026г. на В. Х. е указано да представи доказателства за активната си легитимация, като е предупредена за последиците от неизпълнение на дадените ѝ указания. В предоставения срок, с придружителна молба от 27.03.2026г., Х. е депозирала нотариален акт и два броя скици, съгласно които посочила, че е собственик на терена под незаконния строеж. Съдът е приел, че видно от административната преписка, адресат на акта е И. М., която е собственик, възложител и извършител на незаконния строеж, а обстоятелството, че В. Х. е собственик на ½ ид. ч. от поземления имот, върху който е изграден незаконния строеж, не я прави лице, засегнато от процесната заповед и от нейното изпълнение, защото заповедта не засяга нейни права и интереси и не създава задължения за нея. Посочил е, че съгласно трайната практика на Върховния административен съд (ВАС) собственикът на терена под незаконния строеж не участва в административното производство по издаване на заповедта по чл. 225а от ЗУТ за премахването му, не е заинтересовано лице в първоинстанционното съдебно производство и не притежава активна процесуална легитимация да обжалва заповедта. За да формира тези изводи първоинстанционният съд се позовал на разпоредбите на чл. 161, ал. 1 от ЗУТ и на § 3, ал. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол (ДНСК). С тези мотиви и на основание чл. 159, т. 4 от АПК съдът оставил без разглеждане жалбата на В. Х. и прекратил производството по делото. Определение е неправилно. В производството по премахване на незаконен строеж по чл. 225, ал. 1 и чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, задължението за премахване може да бъде възложено на собственика на терена, на носителя на ограничено вещно право или на извършителя на строежа по аргумент от § 3 на Наредба № 13/2001г. за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях. Административният орган не е длъжен да възложи премахването на строежа на всички възможни адресати. Той има правната възможност да избере един или няколко от възможните адресати на който/които да заповяда премахването. В съдебното производство по обжалване на заповедите по чл. 225, ал. 1 и чл. 225а, ал. 1 ЗУТ трайната съдебна практика възприема, че страни са адресата на заповедта, който е обжалвал същата и административния орган, като в това производство не следва да се конституират заинтересовани страни. Наличието на правен интерес от оспорване на административен акт представлява положителна процесуална предпоставка, липсата на която препятства развитието на съдебния процес. Правният интерес е налице, когато актът засяга пряко и непосредствено права и законни интереси на оспорващия. В случая, макар че не е адресат на заповедта, евентуалното изпълнение на възложеното премахване, ще увреди имуществени права и интереси на жалбоподателката. Не е спорно по делото, а и от представените Нотариален акт за дарение № 578 от 03.12.1997г. и два броя скици за ПИ с идентификатор 22019.501.142 и сграда с идентификатор 22019.501.142.1, е видно, че В. Х. притежава ½ идеална част от правото на собственост от УПИ II – 142, кв. 25, поземлен имот с идентификатор 22019.501.142 по КККР на [населено място], върху който е изграден нареденият за премахване обект, както и сградата, за която се посочва, че подпорната стена е изградена. С процесната заповед е възложено премахването на нейната сестра И. М., която е съсобственик с ½ идеална част в имота и за която се посочва, че е извършител на строежа, без обаче да се обосновава защо е прието, че това е така. Същата с жалба от 09.03.2026г. отправена до кмета на община Вършец е поискала заповед № 103 от 27.02.2026г. да бъде изменена, като адресат на същата бъде посочена нейната сестра В. Х., като вписана съсобственичка на поземления имот и като собственичка на сградата в него. С молба от следващия ден – 10.03.2026г. И. М. посочва, че оттегля тази си жалба, тъй като имота е съсобствен със сестра й и тя е съгласна с издадените заповеди. В самата жалба, с която е сезиран съдът е посочено и от доказателствата се установява, че жалбоподателката в производството В. Х. не е участвала в административното производство, не е била уведомена за проверката, за съставения констативен акт, тъй като всички книжа са връчвани само на сестра й И. М.. В жалбата освен това Х. твърди, че по отношение на наредения за премахване строеж сестра й няма касателство, като опровергава посоченото в констативния акт и заповедта, че И. М. е извършител на строежа. Т.е. в случая са наведени и възражения срещу приетото от административния орган досежно извършителя на строежа, който е посочен и като адресат на заповедта, като напротив В. Х. в жалбата посочва, че тя е извършила дейности по строежа, като описва точно какви и в кой период. Правно неприемливо би било разбирането, че собственикът на терена, а по силата на приращение и на изградения върху него обект, няма право на жалба срещу заповед, с която е наредено неговото премахване. Премахването засяга права и интереси на собственика, поради което той е носител на правото на оспорване, в който смисъл е нормата на чл. 147, ал. 1 АПК, макар и да не съществува задължението при липса на жалба той да бъде конституиран като заинтересована страна. В случая предвид установяването на права на собственост върху част от имота, в който е извършен незаконния строеж, както и във връзка с твърдението й, че тя е извършител на строежа, жалбоподателката има самостоятелно съществуващо право на оспорване на акта, независимо от правото на оспорване посочения за адресат на заповедта. Да се приеме противното би означавало в случай на невярно посочен адресат да се отрече правото на оспорване на собственик или извършител на строежа. В редица свои съдебни актове Върховния административен съд е поддържал точно такова разрешение, признавайки наличието на интерес, а оттам и на правото на жалба в полза на собственика, който не фигурира като адресат в заповедта. В този смисъл Определение № 9445 от 08.10.2025г. на ВАС по адм.д. № 9507/2025г., Определение № 7023 от 9.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4381/2020 г., Определение № 12968 от 21.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11293/2023 г., Определение № 8938 от 27.09.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8574/2023 г., Определение № 11659 от 4.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11494/2015 г. и редица други. Цитирана в оспореното определение практика касае случаи, при които жалбата е подадена не от собственик или съсобственик на поземления имот, а от лица, които са ползватели на наредения за премахване обект, поради и което е неотносима към настоящия случай. Най - накрая, административният орган има право да избере на кого сред лицата по § 3 на Наредба № 13 да възложи премахването, първоинстанционният съд не е длъжен да конституира заинтересовани страни защото такива не съществуват, но собственикът на терена и носителят на ограничено вещно право имат самостоятелно право на жалба, дори да не фигурират като адресати на задължението за премахване в заповедта, предвид изложените по – горе съображения. С оглед изложените мотиви, обжалваното определение като неправилно следва да бъде отменено, а делото върнато на административния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Воден от горното и на основание 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение