Определение № 3202 от 15.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1143/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. К., чрез пълномощника ѝ адв. М. Г., срещу решение № 256 от 16.10.2025 г. по в. гр. дело № 378/2025 г. на Окръжен съд – Габрово. Потвърдено е решение № 120 от 21.03.2025 г. по гр. д. № 182569/2024 г. на Районен съд – Габрово, с което е отхвърлен иск на К. Д. К. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането ѝ срещу Д. Х. Б. по договор за заем в размер на 10 930 лв. – общ размер на главниците, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

От фактическа страна въззивният съд приема за установено, че страните по делото са били във фактическо съпружеско съжителство и от връзката си имат родено едно дете. За безспорно е определено, че ищцата е превела по сметката на ответника на 05.04.2019г. сумата 3 000 лв., на 08.04.2019г. сумата 5 000 лв., на 24.04.2020г. сумата 200 лв., на 29.03.2021г. сумата 1 130лв., наредена на 07.12.2021г. сумата 1 000 лв. и на 15.08.2022г. сумата 600 лв., общо 10 930лв. На всички банкови преводи като основание е посочено „захранване” на сметка.Освен че живеели в общо домакинство ,установено е и че К. се е занимава с иконопис,а ответника с дървообработване като в общо начинание ответникът изработвал основата за иконите,които ищцата изографисфала.Затова били необходими средства за закупуване на дървообработваща машина.По делото са кредитирани свидетелски показания, от които е видно, че по време на съжителството си страните са закупили общо жилище, което било ремонтирано от тях, както и, че ищцата е изпращала на ответника средства за ремонт и издръжка на домакинството.

По основанието на иска е изтъкнато, че договор за заем се състои от няколко елемента ,които следва да бъдат доказани .Ищцата не е доказала наличие на заемно правоотношение предвид съгласието, което следва да се постигне при този договор .Нито един от свидетелите не установява ,че е присъствал на уговорки ,че ищцата предоставя гореописаните средства в заем и уговорка за връщане на сумите. Събраните доказателства според приетото от въззивния съд не обосновават извод за сключени договори за заем.Във връзка с показанията на св. Б.,брат на ответника касателно средства по издръжкна на домакинстото и ремонт на общото жилище, въззивният съд е намерил за необходимо да изтъкне, че съгласно трайната практика на ВКС отношенията и задълженията на партньорите, които живеят във фактическо съжителство по естеството си не се различават от отношенията между мъж и жена, сключили брак, а тези отношения предполагат всеки от партньорите според способностите и възможностите си да допринася за благополучието на общността. При така установената по делото фактическа обстановка е прието, че паричните преводи от ищцата към ответника са извършени при наличие на съзнание,че поема припадащата й се част от разходите за поддръжка на общото домакинство и ремонт на общото жилище.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението инкорпорирано в жалбата касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са повдигнати следните въпроси:

1. „При фактическо съжителство на съпружески начала, при липса на законова имуществена общност, следва ли при спор за връщане на значителни по размер суми, превеждани по банков път по лична сметка на единия партньор, да се приеме по презумпция, че тези плащания представляват изпълнение на нравствен дълг за поемане на разходи за общото домакинство, или се прилагат общите правила на чл. 240 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД, като тежестта да докаже, че сумите имат друго основание (напр. издръжка/ремонт), лежи върху получателя?“;

2. „Допустимо ли е въззивният съд, при липса на твърдения и искане на страните, да приеме, че дадени суми са предоставени за ремонт и поддръжка на общо жилище и издръжка на общо домакинство, и да изгради решението си върху тази фактическа основа, без конкретни доказателства, с което да измени фактическите рамки на спора в нарушение на диспозитивното начало и чл. 235, ал. 2 ГПК /решение по непредявен спор/?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност и поотделно всички събрани по делото доказателства, включително свидетелските показания, и да изложи ясни мотиви защо кредитира едни доказателства и игнорира/отхвърля други, и представлява ли необсъждането и/или избирателното обсъждане на доказателствата съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 12 и чл. 235 и чл. 236 ГПК?“.

От ответникът по касация Д. Х. Б., представляван от адв. А. Ч., е постъпил писмен отговор в срок. Оспорва се наличието на основания за допускане на жалбата до касационно разглеждане, както и се застъпва становище за нейната недопустимост и неоснователност. Претендират се сторените в касационното производство разноски.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение, счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият формулиран въпрос, при суми превеждани по банков път по лична сметка на единия партньор дали следва да се приеме по презумпция, че тези плащания представляват изпълнение на нравствен дълг за поемане на разходи за общото домакинство, не е произнасян решаващо правен въпрос от съда.Въззивният съд не е прилагал презумпция.По-нататък, въпросът съдържа отъждествяване на договорни и извъндоговори основания,което е некоректно.Въпросът се поставя неотносимо и поради това ,че евентуалният му отговор не би променил решаващият извод,че не се установяват елементите от договора за заем,доколкото за необходимите при този договор влоеизявления и постигнато съгласие няма никакви свидетелства по делото, а е необходимо за тях да се проведе пълно и главно доказване от ищеца.

Тези са решаващите изводи на съда по предмета на делото, формирани са по този предмет съгласно чл.235, ал.2 ГПК в пределите на правния спор, поради което и свързано поставените процесуалноправни въпроси по т.2 и т.3 от изложението също не обосновават допускане до касационно обжалване. Въззивният съд е изтъкнал, че естеството на партньорските отношения разглежда като предполагащи всеки от съжителстващите да допринася за благополучието на общоността, като при съпрузите задължението е правно, а при съжители каквито са страните в настоящия спор,то е нравствено.Съжителството им на съпружески начала, при което страните влагат средства в общо домакинство, е изтъкнато във връзка с едно насрещно доказване,че преведените парични суми са били дадени на основания различни от соченото с иска /св. Б./ ,така изключват задължение получателят да върне полученото ,което доказване от ответника дори неправилно да се приема за успешно проведено /що се отнася до основанието във формално правен смисъл/,тези мотиви на съда не се отразяват на правното разрешение на въпросите, от които изходът на делото зависи – пълното и главно доказване на основанието по чл. 240 ЗЗД, което именно основание е заявеното с иска.

Съображенията на касатора се свеждат до оплакването за неправилно формиран извод, че дадените суми били за ремонт,на което отдава и отхърлянето на предявения иск.Тази интерпретация не съответства на мотивите на въззивния съд.В действителност исковете са отхвърлени поради това, че ищцата не е доказала наличието на заемно правоотношение между нея и ответника.

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал.2,предл. трето ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, решаване на правния спор с прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива хипотези на квалифицирани състави на неправилност не се установяват от съдържанието на мотивите към обжалваното решение.

С оглед изхода на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноските за защита в настоящето производство, установени в размер на 600 евро, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 16.02.2026 г.

Предвид горното Върховен касационен съд, ІІІ г. о.,