Определение № 143 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3451/2019 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Касаторът М. Т. Т. иска съдът да измени своето определение № 46/ 04.02.2020 г. за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване (определението по чл. 288 ГПК) в частта по разноските. Молбата е обоснована с твърденията, че в тежест на касатора е било поставено само адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника по касация, а то е прекомерно. Ответникът Икономически университет – Варна, ответник и по касация и по молбата възразява, че е неоснователна. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че с подадената молба, при спазването на срока по чл. 248, ал. 1, пр. 2 ГПК, касаторите допустимо са упражнили правото, признато с чл. 78, ал. 5 ГПК. Искането за репарация на адвокатското възнаграждение ответникът по касация е направил с писмения отговор на жалбата, тогава е приложил доказателството, че е платено; ГПК не предвижда връчване на препис от отговора, а определението по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд постановява в закрито заседание. Следователно единствената възможност за възражението на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК е в производството по чл. 248 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Съображенията са следните: Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за (един) адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Възражението за прекомерност е винаги евентуално. Съдът се произнася по него, ако се осъществят предпоставките на съставите за ангажиране на гражданската отговорност за репариране на разноските, направени по делото пред съответната инстанция (на чл. 78, ал. 1, 3 и 4 ГПК), доколкото адвокатското възнаграждение е една от тези разноски. При преценката за неговата основателност съдът е длъжен да съобрази обективните предели (границите) на гражданската отговорност и да приведе дължимото в съответствие с тях. Ако за останалите разноски по делото, страната която дължи да ги репарира, не може да постави спор за техния размер, защото той е определен от закона (държавната такса) или от съда (разноските по събраните доказателства), чл. 78, ал. 5 ГПК допуска правния спор за еквивалентността на платеното възнаграждение с положения от адвоката труд. Адвокатското възнаграждение е равностойно на положения от адвоката труд, когато то съответства на фактическата и правна сложност на делото, като прекомерната разлика остава в тежест на страната, която го е уговорила и платила. Страната, която с неоснователното си поведение е предизвикала правния спор или е отнесла делото до по-горна инстанция, е длъжна да понесе само онези разноски, които насрещната е била принудена да направи, но точно тях. Чл. 78, ал. 5 ГПК ограничава дейността на съда по установяване на причинно-следствената връзка между направения разход и положените от адвоката усилия по конкретното дело. Упражнявайки своето правомощие по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не може да слезе под минималните размери, предвидени в Наредба № 1/ 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет (издадената в законовата делегация от чл. 36 ЗА). До тях законодателят фингира причинно-следствената връзка. Липсата на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК законът приравнява на признание от длъжника, че платеното от насрещната страна е еквивалентно на труда на неговия адвокат. За разлика от стария ГПК при такова признание (липса на възражение за прекомерност) законодателят изключва възможността съда служебно да установява причинно-следствената връзка. За разлика от отменения ГПК от 1951 г. в действащия законодателят придава особено значение (тежест) на признанията на длъжника по релевантния факт – на причинно-следствена връзка. Аргументът следва от исторически анализ на чл. 64, ал. 4 ГПК и чл. 78, ал. 5 ГПК. Поради това искането по чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги неоснователно до размера, до който страната, която го прави, е оценила труда на своя адвокат. С уговореното тя признава, че поне дотам се разпростира причинно-следствената връзка. По аргумент от чл. 6, ал. 2 ГПК искането по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не следва да уважи възражението и над размера, посочен от страната, която го е направила, освен ако размерът е по-нисък от минималните в Наредбата. С молбата по чл. 248 ГПК касаторът иска съдът да намали адвокатското възнаграждение до сумата 1 600 лв. – това, което самият той е уговорил (и платил) на своя адвокат за представителството пред Върховния касационен съд. Размерът е под минималните, определени в чл. 7, ал. 1, т. 1, изр. 2, пр. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. (в сега действащата редакция). Минималният е за общата сума 1 658.60 лв. = 2 х 560 лв. + 538.63 лв. Уговореното от ответника по касация и заплатено на неговия адвокат е за сумата 2 033.00 лв. Сума от 2 439.60 лв., поставена в тежест на касатора с определението по чл. 288 ГПК, включва ДДС, доколкото адвокатът на ответника по касация е регистриран по ДДС. Дори съпоставката на минималния размер на адвокатското възнаграждение (за сумата 1 658.60 лв.) и уговорения и платен размер (за сумата 2 033 лв.), без ДДС, изключва извода за прекомерност. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, а с това – и молбата по чл. 248 ГПК.