Определение № 1289 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 643/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Община Сливница чрез процесуалния й пълномощник - адв. Д., срещу определение №64/09.01.2026г., постановено по в.гр.д. № 814/2025г. на Софийски апелативен съд, с който е оставено без уважение искането на Община Сливница по чл. 248 ГПК за изменение на решението по в.гр.д. № 814/2025г. на САС в частта за разноските за въззивното производство. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е намалил по възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК размера на претендираното от него адвокатско възнаграждение, като вместо заплатените 7 750 лв., му е присъдил сумата от 4000 лв. Счита, че следвало да се отчете освен цената на иска, фактическата и правна сложност на делото, така и процесуалните усилия на страната. Изтъква, че е подаден подробен писмен отговор, осъществена е процесуална защита в откритото съдебно заседание, където се е явил преупълномощен адвокат. Сочи, че присъждане на адвокатско възнаграждение в намален размер би било в ущърб на изправната страна по делото. Предвид изложените доводи претендира отмяна на акта и присъждане на пълния размер на претендираното възнаграждение. Ответникът Застрахователно акционерно дружество „АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД е подало отговор на частната жалба от 18.03.2026г. чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Боденски, в който оспорва същата по подробно изложените доводи. Счита, че жалбата е недопустима като насочена срещу неподлежащ на обжалване акт, както и неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд, сезиран с молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските относно присъденото адвокатско възнаграждение, е приел, че своевременно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Изложил е, че съгласно разрешението по т. 1 от Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, определените по правилата на Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатски възнаграждения не могат да се прилагат. Посочил е, че като взема предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, реално извършената от адвоката работа и съобразно критериите за разумност и пропорционалност на претендираното възнаграждение, определеното от състава възнаграждение в размер на 4000лв. е съответно и не е налице основание за присъждане на по-висок размер адвокатско възнаграждение в полза на ищеца за въззивната инстанция. С тези мотиви е оставил без уважение искането по чл. 248 ГПК. ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок. Неоснователни са доводите на ответната страна, че частната жалба е недопустима, като насочена срещу неподлежащ на обжалване акт, а именно самото въззивно решение. Ответникът не е отчел, че с изрична молба с вх.№3617/09.02.2026г., в изпълнение на указанията на въззивния съд по разпореждане рег.№658/03.02.2026г., жалбоподателят е уточнил, че обжалваният съдебен акт е определение № 64/09.01.2026г., с което въззивният съд се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК, а не самото решение. Съгласно задължителните разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС при преценка наличието или липсата на прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК / в приложимата редакция на същата/, съдът следва да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и осъществените от процесуалния представител процесуални действия. Относно значимостта на фактическата и правна сложност на делото като критерий при преценка за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е формирана и практика на ВКС, намерила израз в определение №107/25.03.2021г. по ч. гр. д. №3467/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №183/09.05.2016г. по ч. гр. д. №1460/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №150/24.04.2020г. по ч. т. д. №2924/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №68/07.02.2020г. по ч. т. д. №508/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението при приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК, а следва да са само ориентир. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и др., която се споделя от настоящия състав. Като съобрази конкретните обстоятелства във връзка с осъществената процесуална защита на Община Сливница пред въззивната инстанция, съдът намира, че приетото за дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв. е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Въззивното производство е протекло в едно съдебно заседание, в което се е явил преупълномощен адвокат на страната въззиваем, но липсват данни и доказателства за този адвокат да е уговаряно и заплащано допълнително възнаграждение. Подаден е отговор на въззивната жалба, като пред апелативния съд не са събирани нови доказателства, поради което не може да бъде направен извод, че е налице значителна фактическа и правна сложност на делото. Настоящият съдебен състав намира, че определеният от въззивния съд при преценката по чл. 78, ал.5 ГПК намален размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, възлизащ на сумата 4000 лв., се явява съобразен с горепосочените критерии и не следва да бъде увеличаван допълнително. Предвид горното частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,