Определение № 5708 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5124/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по частна жалба от Застрахователно акционерно дружество (ЗАД) „ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, ЕИК 200299615, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Д-р Г.М. Димитров“ № 1 срещу Определение № 247 от 25.02.2026 г. на Административен съд – София-област по административно дело № 1338/2025 г.

С обжалваното определение съдът оставя без разглеждане искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Решение № 731-ЦД от 03.12.2025 г. на заместник председателя, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност" в Комисия за финансов надзор (КФН), с което е задължен „Централен депозитар“ АД, ЕИК 121142712 да не регистрира заявено с вх. № 14-2025-3966 от 20.11.2025 г. увеличение на капитал на ЗАД „ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, ЕИК 200299615 от 50 300 000лв на 55 800 000 лв., което обстоятелство е вписано в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел на 12.11.2025 г. до приключване на съдебния спор по т. дело № 2265/2025 г., ТО, VI-21 състав, с влязло в сила решение“.

Частният жалбоподател – ЗАД „ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, ЕИК 200299615, счита обжалваното определение за неправилно.

Счита за неправилен изводът на съда за недопустимост на искането за спиране на допуснатото предварително изпълнение на принудителната административна мярка. Твърди наличие на противоречие между съдържанието на чл.15, ал.5 от ЗКФН и чл. 120 от Конституцията на Република България, и Тълкувателно решение № 5 от 08.09.2009 г. на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2009 г, с което се приема, че дори когато законът допуска предварително изпълнение, съдът може да упражни контрол, когато от това изпълнение могат да настъпят сериозни вреди.

Излага доводи, че нищожност и недопустимост на административния акт, липса на процесуална легитимация на административния орган да предявява иск за отмяна на заявление № 20251027162006 и други.

Обосновава настъпването на тежки и непропорционални вреди от предварително изпълнение, които не са разгледани от първоинстанционния съд.

Иска съда да отмени обжалваното определение и да реши въпроса по същество като уважи първоначалното искане.

Частният жалбоподател се представлява от адв. Н. Лефтеров, Адвокатска колегия, гр. София.

Ответникът по частната жалба - заместник председателят, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност" в КФН, застъпва становище за неоснователност на частната жалба.

Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на ЗАД „ДаллБог: Живот и Здраве“ АД срещу Решение № 731-ЦД от 03.12.2025 г. на заместник председателя, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност" в КФН, с което е приложена принудителна административна мярка, постановена на основание чл. 15, ал.1, т.4 от Закона за КФН във вр. чл. 212, ал.1, т.1 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК) вр. чл. 127, 130,1 37 ЗППЦК и във вр. чл. 47 от Правилника за дейността на „Централен депозитар“ АД.

Съгласно чл. чл.15, ал.4 ЗКФН индивидуалните административни актове на заместник-председателя, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност", могат да се обжалват по съдебен ред пред Административен съд София-област, от което процесуално право се е възползвал настоящия частен жалбоподател - ЗАД „ДаллБог: Живот и Здраве“ АД

Съгласно чл. 15, ал. 5, изр. първо ЗКФН „обжалването по ал. 4 не спира изпълнението на индивидуалния административен акт“, от което следва, че законодателят е допуснал предварително изпълнение на постановените по този ред актове.

С второто изречение на чл. 15, ал. 5 ЗКФН изрично е предвидено, че при обжалването не се прилага чл. 166 АПК. С оглед така предвидената от законодателя изрична забрана, съдът не разполага с правомощие по чл. 166, ал. 4 АПК да се произнесе по искането за спиране на допуснато по силата на закона предварителното изпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл. 166, ал.4, вр. 2 АПК: „допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2“, а според последната – „при всяко положение на делото до влизането в сила на решението по искане на оспорващия съдът може да спре предварителното изпълнение, допуснато с влязло в сила разпореждане на органа, издал акта по чл. 60, ал. 1, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства“.

Следователно законът изисква наличието на няколко положителни абсолютни предпоставки за допустимост на искането за спиране на предварително изпълнение на административен акт по реда на чл. 166, ал.2 и 4 АПК, а именно:

• Висящ съдебен процес за проверка на законосъобразността на административния акт;

• Допуснато по силата на закона или с нарочен акт на административен орган предварително изпълнение;

• Правен интерес от искането.

Необходимо е и отсъствието на една отрицателна абсолютна предпоставка за допустимост на искането – специален закон да не е изключил съдебния контрол върху допуснатото предварително изпълнение.

Липсата, на която и да е от положителните предпоставки или наличието на отрицателната такава прави искането недопустимо за разглеждане.

В случая е налице отрицателната абсолютна предпоставка за допустимост на искането – специален закон (чл. 15, ал.5, изр. второ ЗКФН) е изключил съдебния контрол върху допуснатото предварително изпълнение.

Съгласно Решение № 13 от 22.VII.1993 г. на Конституционния съд (КС)на Република България (РБ) по конст. д. № 13/93 г., препотвърдено и от Решение № 21 от 26.X.1995 г. на КС на РБ по конст. д. № 18/95 г. и Определение № 6 от 16.09.2022 г. на КС по к. д. № 13/2022 г., „конституционните критерии за допустимост на оспорване на административен акт са установени в чл. 120, ал. 2 от Конституцията: "За прилагането на чл. 120, ал. 2 от Конституцията е необходимо и достатъчно актът да е административен; да засяга граждани и/или юридически лица; да не е изключен изрично със закон от кръга на съдебно обжалваемите актове" (Решение № 21 от 26.10.1995 г. по к. д. № 18/1995 г.)“.

Самата разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията гласи, че "Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон."

Следователно самият Основан закон посочва, че само чрез предвидено в специален закон изключение може да бъде ограничен достъпа да съдебен контрол на конкретно посочен вид актове.

В случая разпоредбата на чл. чл. 15, ал.5, изр. второ ЗКФН предвижда именно такова изключение относно предварителното изпълнение на всички индивидуалните административни актове на заместник-председателя, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност.

Не е налице противоречие и с Тълкувателно решение № 5 от 08.09.2009 г. на Върховния административен съд по тълк. дело № 1/2009 г, чието решение също потвърждава, че „нормата на чл. 166, ал.2 АПК е обща разпоредба за съдебен контрол, приложима по отношение на всички административни актове, с които е допуснато предварително изпълнение, независимо дали то е допуснато с разпореждане на административен орган или със закона, при условие, че в закон не е предвидена изрична забрана за съдебен контрол“. Следва да се съобрази и обстоятелството, че това тълкувателно решение е постановено преди влизане в сила на АПК в редакцията от ДВ, бр. 39/2011, когато законодателят предвижда същото изрично законодателно решение като създава нова алинея четвърта на чл. 166 АПК, с посоченото по-горе съдържание.

Налице е изрична забрана за съдебен контрол – чл. 15, ал.5, изр. второ от ЗКФН на допуснато съгласно чл. 15, ал.4 ЗКФН предварително изпълнение, следователно първоинстанционният съд правилно е заключил, че не разполага с правомощие за произнасяне по същество на направено искане и същото следва да се остави без разглеждане.

С оглед на горното доводите на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно и съответно на закона, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо вр. чл. 236 АПК Върховният административен съд