Определение № 4187 от 22.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10608/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. П., гражданин на Руската федерация, чрез адв. Арабистанов срещу Определение № 17260 от 18.09.2024г., постановено по адм.д .№ 7057 по описа за 2024г. на Административен съд - София град. Релевирът се оплаквания за неговата неправилност, като частният жалбоподател оспорва извода на първоинстанционния съд за процесуална недопустимост на обжалването на процесния отказ за издаване на виза тип "D". Счита, че съдът погрешно е приложил нормата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, без да съобрази, че в жалбата били изложени твърдения за противоречия с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/. Иска се отмяна на съдебния акт. Ответникът не изразява становище по жалбата. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна. С обжалваното определение АССГ е оставил без разглеждане жалбата на частния жалбоподател срещу срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид „Д“ за Република България от 28.06.2024г. на втори секретар, завеждащ консулската служба, Посолството на Република България, Тбилиси, Грузия на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ един от видовете издавани визи от Република България са тези за дългосрочно пребиваване - процесната виза тип "D". Обжалваният в първоинстанционното производство отказ е постановен по повод искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното ни законодателство тази процедура е регламентирана в ЗЧРБ, Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим. Няма акт на Европейския съюз, който да създава право на граждани на трети страни на дългосрочно пребиваване в държава- членка на Европейския съюз. Такова право не е предвидено и в Хартата на основните права на Европейския съюз. Европейската конвенция за защита правата на човека също не гарантира такова право, нито Международният пакт за граждански и политически права. Следователно в позитивното национално право няма действаща правна норма, вкл. и ратифициран международен договор, който пряко да създава права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на Република България. Издаването на виза за дългосрочно пребиваване на чужденец е предоставено изцяло на преценката на съответната държава. Според установения принцип на международното право, държавите имат правомощието, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия. В случая обосновано първостепенният съд е преценил, че жалбоподателят не аргументира твърдение за нарушаване на защитено право на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ. Ето защо в мотивите на оспорения съдебен акт правилно е обсъдено приложението на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, по силата на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. От съществено значение е и обстоятелството, че жалбоподателят е роден в Руската Федерация и е гражданин на Руската Федерация, поради което същият е извън приложното поле на ЕКПЧ. Не е спорен правнорелевантният факт, че на 16.03.2022 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа е приел решение за изключването на Руската федерация от организацията, като ден по- рано Парламентарната асамблея на Съвета на Европа е гласувала единодушно за изключването на Руската Федерация. На 22.03.2022 г. Европейският съд по правата на човека е приел резолюция относно последиците от прекратяването на членството на Руската федерация в Съвета на Европа в светлината на член 58 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, с която определя 16.09.2022 г. за датата, от която Руската федерация ефективно престава да бъде високодоговаряща страна по ЕКПЧ. С оглед на това тричленният състав на Върховния административен съд счита, че е обосновано заключението на първостепенния съд, че жалбоподателят не може да се ползва, съответно да се позовава, на визираната Конвенция. Обстоятелството, че оспорващият Маратканов притежава недвижими имоти в Република България не променя този законосъобразен извод, доколкото същият безспорно е останал руски гражданин към момента на издаване на процесния отказ, както и към датата на постановяване на оспорения съдебен акт. Освен това частният жалбоподател формално претендира засягане на права по ЕКПЧ, без да излага конкретвни мотиви. Правилно адинистративният съд е приложил разпоредбата на чл. 159, т. 1 АПК и определението следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на трето отделение