Определение № 7184 от 26.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5816/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „Италиана“ ЕООД, представено от адв. Л. Радева, срещу определение № 3677/17.04.2025 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 198/2025 г. Според частния жалбоподател първостепенният съд е определил неправилно предметът на делото, като е приел че е сезиран с жалба с характер на искова молба, вместо с жалба срещу неоснователно бездействие на администрацията на община Садово. Дължимите от община Садово действия били извършени след депозирането на жалбата в съда и към момента на подаване на жалбата правният интерес от търсената защита съществувал. Жалбоподателят не възразява против прекратяването на съдебното производство като резултат, а срещу основанието за прекратяване на делото с последиците за присъждане на разноски в полза на община Садово. Иска отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания по тълкуването и прилагането на закона за основанието за прекратяване на делото и за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя. Евентуално, при липса на спор за дължимото прекратяване на делото, частната жалба да се разгледа като молба за изменение на обжалваното определение в частта за разноските и делото да се върне за произнасяне от първоинстанционния съд. Претендира деловодни разноски. Ответникът по частната жалба – община Садово изразява становище за нейната неоснователност. Иска присъждане на разноски за производството. С обжалваното определение съдът е отменил определението си от 11.03.2025 г., с което е даден ход на устните състезания, оставил е без разглеждане жалба, с характер на искова молба на „ИТАЛИАНА“ ЕООД против незаконосъобразно бездействие по чл. 256, ал. 1 от АПК на община Садово и е прекратил производството по делото. Осъдил е жалбоподателя да заплати на община Садово 100 лева за юрисконсултско възнаграждение. Съдът е приел, че спорът е относно направено от „Италиана“ ЕООД възражение за погасяване по давност на публични общински вземания, установени с АУЗ № 1961-1/29.12.2016 г., за чието принудително събиране е образувано изп.д. № 1298/2017 г. по описа на ЧСИ К. П., рег. № 824 с район на действие Окръжат съд Пловдив. Жалбоподателят отправил до кмета на община Садово искане по чл. 173 ДОПК за отписване на публичните вземания. В образуваното производството за принудително събиране на публичните вземания общината имала качеството взискател. Не се предвиждала възможност за извършване на исканото действие в изпълнителното производство при избрания ред за събиране на вземането – този по ГПК. Редът за събиране на вземането определял и способите за защита – жалба по чл. 435, ал. 2 ГПК и иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Кметът на общината и ръководителя на звеното за местни приходи не били компетентни да се произнесат по искането за отписване на вземането и по възражението за изтекла погасителна давност. В тази хипотеза уведомяването на заявителя било с уведомителен характер и липсвал предмет на защитата. В същото време защитата срещу изпълнението била постигната с прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК. Обжалваното определение е правилно. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател за неправилно определяне от първостепенния съд на предмета на делото. Съдебната практика и правната теория са последователни в разбирането, че защитата по чл. 256 АПК срещу неоснователни бездействия на администрацията се осъществява с осъдителен иск. Предмет на иска е правото на лицето да изисква конкретни фактически действия от административния орган. Задължението за извършване на фактически действия трябва да следва пряко от правната норма при настъпване на определен юридически факт. Извън обхвата на защитата са задълженията за правни действия, т.е такива включващи волеизявление. Отписването на публичното вземане по чл. 173, ал. 2 ДОПК поради изтичането на абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК е обусловено от волеизявление на компетентния орган, което е с белезите на декларативен индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 2 АПК. Затова и е неприложима защитата с осъдителния иск по чл. 256 АПК срещу правно бездействие на администрацията. Вън от горното, изцяло споделяни от касационния съдебен състав са правните изводи на първостепенния съд, че изборът на взискателя да възложи събирането на публичното вземане по реда на ГПК (вж. чл. 163, ал. 4 ДОПК) е определящ за производството по изпълнението и за защитата срещу изпълнението. Затова и след образуването на изпълнителното производство по ГПК са неприложими правилата за събиране на публичните вземания по ДОПК, част от които е отписването на вземането по чл. 173, ал. 2 ДОПК. Не съществува задължение на длъжностните лица с функции на органи по приходите от общинската администрация да се произнесат по искане за отписване и съответно не възниква право на съдебно производство за оспорване на отказ за отписване. Възлагането от административния съд на разноски в тежест на жалбоподателя е съобразено с правилото на чл. 143, ал. 3 АПК. Дължимо е оставянето в сила на обжалваното определение. При този изход на делото на община Смядово (арг. от § 1, т. 6 от ДР на АПК) се дължат деловодни разноски в размер 100 лева на основание чл. 143, ал. 3 АПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ за юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,