Решение № 263 от 05.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 719/2025 г.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд срещу решение №741/19.12.2024 г. по т.д. №641/24 г. по описа на Апелативен съд – София, с което, след отмяна на решение №717/20.05.2024 г. по т.д.№1989/23 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на ищеца ЗК “Лев инс”АД на основание чл.499 ал.4 КЗ и чл.86 ал. 1 ЗЗД сумата 285 442,67 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на К. К. и С. Паунова, претърпени от тях вследствие настъпилата в резултат на ПТП от 26.11.2016г. смърт на техния наследодател Т. П., ведно със законната лихва, както и сумата 82 821,13 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено в размер на законната лихва върху главното вземане за периода от датата на плащането - 17.02.2021 г. до датата на предявяване на иска - 26.10.2023 г.; сумата 60 674,80 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на същите лица, ведно със законната лихва, както и сумата 6 244,20 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено в размер на законната лихва върху главното вземане за периода от датата на плащането - 23.12.2022 г. до датата на предявяване на иска - 26.10.2023 г. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита,че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл.499 ал.4 КЗ /нова ал.5 изм. обн. ДВ бр.63/2025г./, която, според него, касае само предявена извънсъдебно претенция пред застрахователя на виновния водач или пред Гаранционния фонд; възникнал в тази връзка спор между застрахователя и фонда; доброволно платено от застрахователя обезщетение и необходимост от изясняване на фактите след извършеното плащане, в резултат на което окончателно ще бъде разрешен въпросът чия е отговорността за плащане. Твърди,че в случая не е била налице нито една от тези предпоставки за уважаване на иска по чл.499 ал.4 КЗ, тъй като в хода на уреждането на претенцията от страна на увредените лица застрахователят не е повдигал спор пред фонда относно отговорността за плащане, а е отказал плащането и едва след осъждането му с влязло в сила съдебно решение е изпратил покана до Гаранционен фонд за плащане на събраните от него в изпълнителното производство суми. Касаторът излага съображения и срещу мотивите на въззивния съд за липса на валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, покриваща отговорността му във връзка с временните табели с рег. № 005В860, поставени върху МПС, с което е причинено пътно-транспортното произшествие. Сочи,че към датата на настъпването му полицата по застраховката не е била прекратена, нито застрахователят е предприел действия за обявяването й за недействителна; че временните табели са били предадени доброволно от управителя на страната по застраховката – търговското дружество “М. - Й.” ЕООД на водача- деликвент Б. А.; че лекият автомобил не е бил предмет на кражба, грабеж или друго престъпно деяние. Поддържа,че изводът на апелативния състав за липса на застрахователно покритие е основан единствено на съображението, че използването на регистрационните табели е било в нарушение на подзаконов нормативен акт – чл. 30 от Наредба I-45 от 24.03.2000 г., което не е предвидено в закона като основание за освобождаване на застрахователя от отговорност, респ. за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд. Касаторът поддържа,че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е обсъдил всички негови доводи и възражения – не е съобразил наличието на разрешен със сила на пресъдено нещо спор между увреденото лице и застрахователя и по недопустим начин в последващ процес е възложил отговорността за плащане на обезщетението върху Гаранционния фонд, освобождавайки застрахователя от последиците на постановеното осъдително решение. Излага съображения срещу извода на въззивния съд за наличие на обвързаност от мотивите на решението по т.д.№855/2022 г. на ВКС, като твърди, че същото не се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между застрахователя и фонда,тъй като липсва както обективен, така и субективен идентитет на срещупоставените страни, основанието и предмета по това дело и по настоящото производство. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне изцяло на предявените искове, ведно със законните последици. В откритото съдебно заседание, проведено пред настоящата инстанция, касаторът заявява, че поддържа касационната жалба и моли решението да бъде отменено като неправилно по изложените в нея съображения, като бъде постановено решение по същество, съобразно направеното в нея искане. Претендира разноски по представен списък. Ответникът по касационната жалба ЗК“Лев инс“АД, в представен писмен отговор на касационната жалба заявява становище по същество за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания за неправилност. Поддържа искане за оставяне в сила на въззивното решение като правилно и законосъобразно. В проведеното пред настоящата инстанция открито съдебно заседание представител на дружеството не се явява. Третото лице помагач Б. А. А. не се ангажира със становище в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. ГПК, приема следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено от представената по делото влязла в сила присъда № 72/12.07.2019 г. по НОХД № 324/2017 г. по описа на ОС – Велико Търново, че на 26.11.2016 г., на път VTR 1182 /гр. Лясковец - [населено място]/, около 01.30 часа, управлявайки лек автомобил “Форд Мондео”, с временен регистрационен № 005B860, в нарушение на Закона за движение по пътищата водачът Б. А. А. виновно е допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил ВАЗ, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на намиращите се на пътното платно зад лекия автомобил ВАЗ М. Н., Н. Паралесов и Т. П. и средни телесни повреди на Д. Каманаров и на Т. К.. За безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните, съдът е приел фактите, че ищецът е заплатил на наследниците на П. сумата от 346 117,47лв., представляваща обезщетение за причинените им от смъртта на техния наследодател имуществени и неимуществени вреди, лихви и разноски, както и че временните регистрационни табели на управлявания от деликвента автомобил са предмет на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, сключена между ищеца и търговското дружество „М. – Й.“ ЕООД. За спорни между страните, пренесени и във въззивното производство, е определил въпросите дали с извършеното плащане ищецът е заплатил свое или чуждо задължение и дали сключеният между ищеца и търговското дружество „М. – Й.“ ЕООД договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за временните регистрационни табели, поставени върху л.а. „Форд Мондео“, покрива отговорността на водача, причинил вреди при управлението му. За да разреши тези въпроси,съдът е констатирал,че в производството по гр.д. № 10589/17г. по описа на СГС ЗК „Лев инс“ АД е бил конституиран от наследниците на починалия П. като главен, а Гаранционен фонд като евентуален ответник; че с първоинстанционното решение по това дело застрахователят е бил осъден да заплати на ищците обезщетения в размери, намерени за частично основателни; че с въззивното решение обезщетенията са намалени; че последното е допуснато до касационно обжалване само по касационната жалба на ищците и не е допуснато по касационната жалба на застрахователя; че с постановеното решение № 89/07.07.2022г. по т.д.№ 1146/2021г. на І т.о. на ВКС касационната инстанция е отменила частично в отхвърлителната му част въззивното решение, като е присъдила в полза на ищците допълнително суми за обезщетение; че въз основа на посочените съдебни решения са издадени изпълнителни листове и са образувани изпълнителни дела, по които застрахователят е заплатил сума в общ размер 346 117,47лв., в т.ч. обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, лихви за забава и разноски. Констатирал е от друга страна,че по предявен иск от увреден от смъртта на друго лице /Н./, настъпила в резултат на същото ПТП, по който е било образувано гр.д. №10590/17г. по описа на СГС, производството е приключило с решение №50013/24.03.2023г., постановено по т.д.№855/22г. по описа на ВКС І т.о., с което след отмяна на въззивното решение,с което застрахователят ЗК“Лев инс“АД е осъден да заплати търсеното обезщетение, искът срещу него е отхвърлен и вместо това е осъден за вземането евентуалният ответник Гаранционен фонд; че при постановяването на решението на касационната инстанция по материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е прието, че не е налице застрахователното покритие по чл.483 ал.5 КЗ, когато издадените временни регистрационни табели на търговеца, извършващ внос и продажба на превозни средства, не са използвани в съответствие с чл.30 от Наредба на министъра на вътрешните работи № I-45/24.03.2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства /обн. ДВ бр.31/2000г./. При така установеното съдът е приел, че, в съответствие с разпоредбите на чл.298 и чл.299 ГПК, при решаването на спора по настоящото дело следва да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№855/22г. на ВКС по въпроса за липсата на валидно застрахователно покритие по чл.483 ал.5 КЗ към датата на ПТП, тъй като този факт е правопораждащ по отношение на спорното субективно материално право. Като допълнителен аргумент съставът се е позовал на факта, че в производството по гр.д.№10589/2017г. по описа на СГС, приключило с решението на касационната инстанция по т.д.№1146/21г., не са разгледани евентуалните искове срещу Гаранционния фонд, т.е. спорният въпрос в отношенията между страните за наличието на валидно застрахователно покритие по смисъла на чл.483 ал.5 КЗ не е решен по същество, така както е направено с решението, постановено по т.д.№855/22г. на І т.о. на ВКС. Поради това е отказал да съобрази решението по т.д.№1146/21г. на І т.о. на ВКС, намирайки за неоснователни направените в тази връзка възражения на Гаранционен фонд. За неоснователни е счел и възраженията му, че разпоредбата на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ урежда извънсъдебен спор между застрахователя и Гаранционния фонд и след като по предявен от пострадалото лице иск се установи, че длъжник е застрахователя, с влизане в сила на решението отпада материалната предпоставка за законовата му суброгация, уредена в чл.499 ал.4 /нова ал.5/ изр.2 КЗ. Отказал е да сподели такава теза, намирайки,че поддържането й е лишено от опора в закона и такова тълкуване неоправдано би стеснило обхвата на посочената норма, която е израз на общото правило за суброгация по чл.74 ЗЗД, предвиждащо правото на този, който е заплатил чуждо задължение, като е имал интерес да стори това /в хипотезата на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ - когато е платил по силата на закона/, да встъпи в правата на кредитора. Посочил е, че, предвид наличието на спор между застрахователя и Гаранционния фонд относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, при заплатено от застрахователя обезщетение, следва да намери приложение разпоредбата на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ, а това не може да бъде изтълкувано като освобождаване на застрахователя от последиците на постановеното вече съдебно решение /както е поддържал ответникът/, тъй като в закона е предвидена възможност за уреждане на отношенията между страните, които не са обвързани от влязлото в сила решение, в изпълнение на което застрахователят е заплатил обезщетението. В заключение съдът е посочил,че след като вредите от процесното ПТП са причинени от моторно превозно средство, за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който факт е установен с решението по т.д. №855/22г на ВКС I т.о., основанието за ангажиране на отговорността на Гаранционния фонд е по чл.557 ал.1 т.2 б.„а“ КЗ, което обосновава извод, че е налице фактическият състав на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ от КЗ за уважаване на предявените искове за плащане от страна на Гаранционния фонд на сумите, които ищецът – застраховател е заплатил за обезщетяване на настъпилите вреди в резултат на ПТП. По тези съображения е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените от застрахователя искове. С определение №3512/10.12.2025г. решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по правния въпрос, обусловил изхода на делото пред въззивната инстанция - Попада ли в приложното поле на чл.499 ал.4 /нова ал.5 – обн. ДВ бр.63/25г./ КЗ случаят, при който застрахователят е заплатил застрахователно обезщетение на увредено от деликт лице не доброволно, а въз основа на влязло в сила осъдително съдебно решение по спор между него и застрахователя и следва ли спорът между застрахователя и Гаранционен фонд да е възникнал още в хода на уреждане на претенцията на увреденото лице, за да би била налице хипотезата на чл.499 ал.4 /нова ал.5 – обн. ДВ бр.63/25г./ КЗ? По правния въпрос: Разпоредбата на чл.499 ал.4 /нова ал.5 – обн. ДВ бр.63/2025г./ КЗ е въведена от законодателя в изпълнение на изискването на чл.11 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Целта, която е преследвана от европейския /пренесена и върху националния/ законодател с посочените норми, е да бъде въведена гаранция срещу всякакво забавяне на изплащането на обезщетение на пострадалия от ПТП, независимо от това кой обективно е задължен с плащането – застрахователят или органът, който отговаря при липса на валидно застрахователно правоотношение /в случая Гаранционният фонд/. В този смисъл е и текстът на съображение 19 от преамбюла на директивата. Прилагането на разпоредбата на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ следва да отговаря на тази цел. Бързината в обезщетяването на пострадалия от ПТП би била постигната единствено в случай, че бъде извършено доброволно плащане след предявяването на претенцията пред застрахователя, но не и при отказ от негова страна, обусловил предявяването на претенция срещу него по съдебен ред. Аргумент в подкрепа на тезата,че чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ е въведен с идеята да се стимулира доброволно плащане от страна на застрахователя, независимо от това дали той счита, че дължи или не, е предвиденият от законодателя във второто изречение на същата алинея /в отклонение от приложимото спрямо чл.59 ЗЗД и чл.74 ЗЗД правило на чл.84 ал.2 ЗЗД,че вземането е платимо след покана/ момент, от който му се дължи лихва върху платеното от него - от датата на плащането, като колкото по-рано плати, толкова по-рано ще се освободи от последиците на забавата за сметка на евентуално действителния длъжник. Т.е. нормата на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ представлява специална хипотеза, поощряваща доброволното плащане на обезщетението и следователно не се прилага в случаи, когато застрахователят е платил въз основа на осъдително съдебно решение. При разглеждането на казус,свързан с извършено доброволно плащане от застраховател в полза на НББАЗ, предявил впоследствие претенция за плащане срещу Гаранционен фонд на основание чл.499 ал.5 /нова ал.6/ КЗ, е постановено от Върховен касационен съд решение №52/04.08.2022г. по т.д№63/25г. на ІІ т.о. В него е прието, че наличието на възникнал спор между застраховател и Гаранционен фонд в хода на уреждане на претенцията за обезщетение не е елемент от възникването на регресно вземане на застрахователя по чл.499 ал.5 /нова ал.6/ КЗ спрямо Гаранционния фонд.В това решение също е отчетена целта на законодателя с въвеждането на посочената норма - да се мотивира застрахователят да плати обезщетението без забавяне, независимо дали се счита пасивно материално-правно легитимиран и без да се изчаква изясняването на този въпрос, тъй като евентуален спор с действително задължения орган е възможно да възникне и след добросъвестно извършеното от застрахователя плащане на правоимащото лице /в случая НББАЗ/. Настоящият състав споделя изцяло това становище, намирайки го за относимо и приложимо и към хипотезата на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ, предвид липсата на принципни различия в двете хипотези. Същевременно не може да бъде отречено правото на платилия въз основа на влязло в сила осъдително съдебно решение по иск на увреденото от ПТП лице застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ при наличие на възникнал спор между него и Гаранционен фонд /при липса на разпростираща се спрямо последния сила на пресъдено нещо на това решение/ да търси платеното от него чуждо задължение по правилата за неоснователно обогатяване. Последното е въпрос на правна квалификация и не рефлектира върху допустимостта на иска, основан на твърдението,че е платено чуждо задължение. По тези съображения отговорът на въпроса, във връзка с който е допуснато касационното обжалване е: Наличието на възникнал спор между застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ и Гаранционен фонд в хода на уреждането на претенцията на увреденото от ПТП лице не е елемент от фактическия състав на чл.499 ал.4 /нова ал.5/ КЗ. Случаят, при който застрахователят е заплатил застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на увредено от ПТП лице не доброволно, а въз основа на влязло в сила осъдително съдебно решение по спор между него и застрахователя, не попада в приложното поле на чл.499 ал.4 /нова ал.5 – обн. ДВ бр.63/25г./ КЗ, но правото му да търси платеното от него чуждо задължение не се преклудира при съобразяване пределите на силата на пресъдено нещо, очертани с разпоредбата на чл.298 ГПК. Предявеният от ЗК“Лев инс“АД иск е допустим, но, разгледан по същество, е неоснователен. Неправилно е заключението на въззивния съд, че застрахователят е платил чуждо задължение, тъй като отговорността за плащането на обезщетението на Гаранционния фонд е установена със сила на пресъдено нещо с решението по т.д.№855/2022г. на І т.о. на ВКС. Нито това решение /с което Гаранционен фонд е осъден да плати обезщетение за вреди на наследниците на загинал при ПТП/ е противопоставимо на ЗК“Лев инс“АД, нито решението по т.д.№1146/21г. на І т.о. на ВКС /с което застрахователят ЗК“Лев инс“ е осъден да заплати такова на наследниците на друг загинал при същото ПТП/ може да се противопостави на Гаранционен фонд. Предмет на тези две производства е субективното право на съответното увредено от деликта лице /или лица/ да получи обезщетение за претърпените от него имуществени/неимуществени вреди, докато предмет на настоящото производство е субективното право на застрахователя да получи обратно сумата, която е платил вместо действително задълженото лице. Въпросът дали, плащайки обезщетението,за което е осъден с влязлото в сила решение, ищецът е изпълнил чуждо задължение се разрешава в настоящото производство, при зачитане обективните и субективни предели на влезлите в сила решения. Насрещните в настоящия спор страни не са участвали в нито едното от тези две производства като противопоставени или като главна и подпомагаща страна, за да биха били обвързани от силата на пресъдено нещо от което и да е от двете решения или от обвързващата сила на мотивите им.Тъй като участието им в двата процеса е в процесуално съотношение главен към евентуален ответник, субективните предели на силата на пресъдено нещо на осъдителните решения не се разпростират спрямо тях. Задълженията на застрахователя, като трето лице по спора между увреденото лице /фактическата съжителка с починалото лице Н./ и Гаранционен фонд и на последния, като трето лице по спора между застрахователя и другите увредени лица /наследниците на П./, по силата на чл.297 ГПК, се изчерпват с това да не оспорват факта, че между съответните насрещни по делата страни са постановени решения, установяващи правното положение в спора между тях, което може да бъде оспорено от тези трети лица само в случай,че те претендират самостоятелни права върху предмета на делата /в т.см. т.4 от ТР №1/07.03.2019г. по тълк.д.№1/2018г. на ОСТК на ВКС/. В случая подобна хипотеза не е налице, поради което изходът по настоящото дело не може да се счете за обусловен от изхода както по т.д.№855/22г. на І т.о. на ВКС, така и по т.д.№1146/21г. на І т.о. на ВКС. С оглед изложеното възникналият между застрахователя и Гаранционен фонд спор кой е пасивно материално-правно легитимиран за плащането на обезщетението следва да бъде разрешен по същество в настоящото производство. Застрахователят ЗК“Лев инс“ АД в защитата си по делото не е оспорвал факта,че е страна по валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена на основание чл.483 ал.5 КЗ с търговско дружество „М. – Й.“ЕООД, осъществяващо търговска дейност по внос и продажба на автомобили, както и,че към датата на настъпването на ПТП това правоотношение не е било прекратено. По силата на договора за застраховка застрахователят се е задължил да покрива гражданската отговорност на водача, управляващ МПС с временен рег.№ 005В860, с което е реализирано пътно-транспортното произшествие, от което са произтекли вредите. Тъй като застраховката се сключва само по временните табели за срока им на валидност, но не повече от една година / съгласно изискването на чл.483 ал.5 изр.2 КЗ и видно и от справката за подадените от застрахователя данни до Информационния център към Гаранционен фонд/, правно ирелевантни за възникването и реализирането на отговорността на застрахователя са обстоятелствата чие е правото на собственост върху МПС, управлявано от деликвента, след като същото е било обозначено с временните табели, обект на застраховката, както и дали те са били използвани към момента на ПТП според изискванията на Наредба №1-45/24.03.2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на регистрираните пътни превозни средства. Нарушението на реда за ползване на временните табели, установен в наредбата, има за последица налагане на административните санкции, предвидени в чл.31 ал.19 от нея, без да е основание за невалидност на сключената върху временните номера застраховка или за отпадане на застрахователното покритие. Нито страните по застрахователната полица, нито законодателят са изключили изрично от обсега на застрахователното покритие хипотеза като твърдяната от ищеца-застраховател – ползване на временните табели в нарушение на реда, за който са били предоставени на търговското дружество. Други основания за възникване на задължение на Гаранционен фонд да плати обезщетението, предвидени в закона, застрахователят-ищец нито е въвел в предмета на делото със съответни твърдения, нито е доказал. Изложеното налага извода,че застрахователят ЗК“Лев инс“ е изпълнил спрямо наследниците на починалия от ПТП П. свое, а не чуждо задължение за обезщетение, което води до неоснователност на предявения от него срещу Гаранционен фонд осъдителен иск за платеното. Като е приел обратното,въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него искът бъде отхвърлен като неоснователен /доколкото не се налага събиране на други доказателства/. С оглед изхода на делото пред Върховен касационен съд ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски за производството в размер на 15 509,35 евро. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд