Определение № 74 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3854/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260508 от 04.09.2020г. по гр.д. № 1270/2020г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1457 от 18.03.2020г. по гр.д. № 14882/2019г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от Р. И. Д. против С. С. К. установителен иск за собственост на основание придобивна давност върху останалата 1/2 ид.ч., извън притежаваната от нея по наследство от майка й, от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. Варна, в кв. Г., местн. “Б.”, в урбанизирана територия, предназначен за ниско застрояване, с площ 784 кв.м. Жалбоподателката Р. Д. намира решението за неправилно. Счита, че е нарушен чл.236, ал.2 ГПК - съдът не е преценил доказателствата поотделно и в съвкупност, поради което неправилно е счел презумпцията на чл.69 ЗС за опровергана. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1/ дали презумпцията на чл. 69 ЗС се оборва с деклариране на данни и вписвания в данъчни регистри; 2/ дали презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага в отношенията между съсобственици, единият от които е установил самостоятелна фактическа власт върху целия имот спрямо наследодателя; 3/ необходимо ли е противопоставяне на намерението на собственик при преобръщане на държането във владение спрямо чуждите идеални части при владение, установено преди възникване на наследственото правоприемство; 4/ може ли пълната собственост върху съсобствен имот да се придобие с кратката петгодишна давност. Ответникът С. К. в писмения си отговор намира жалбата за неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от поземлен имот, придобита по давност. Ищцата Р. Д. излага в исковата молба, че имотът е бил собственост на майка й С. К. въз основа на дарение, извършено от баща й през 1985г. Майка й страдала от психично заболяване и след смъртта на баща й през 2004г. единствено ищцата поела грижата за имота, за което се уговорили с брат й С., че имотът ще остане за нея, тъй като тя се е грижила за родителите им. С оглед на това твърди, че от 2004г. упражнява фактическа власт с намерение за своене. През 2019г. ищцата стартирала процедура по обстоятелствена проверка и подала корекционна декларация по чл. 14 ЗМДТ, но от общината отказали да внесат корекция, че само тя е собственик. През 2019г. брат й починал и е наследен от сина си С. К. - ответник по иска. Събраните писмени доказателства установяват, че правото на собственост върху имота е принадлежало на майката на ищцата С. К. по договор за дарение, извършен от баща й И. К. през 1985г. С. К. е починала през 2011г. и е наследена от двете си деца - С. И. К. и Р. И. Д.. С. К. е починал през 2019г. и негов единствен наследник е ответника С. С. К.. Установява се, че през 2011г., след смъртта на майката, и през 2014г. от ищцата са подадени данъчни декларации по чл.14 ЗМДТ, в които тя е отразила, че имотът е съсобствен между нея и брат и С. К. при равни части. Не се спори между страните, че съседните два имота с №№ * и * са собствени съответно на ищцата и на ответника /по наследство от баща му/, както и че между трите имота няма ограда и входът за тях е един. Разпитаните свидетели И. М. и А. М., съпрузи, притежават съседен имот с № *. Те сочат, че имотът на родителите на ищцата е бил голям - около два декара, от тях половината лозе е на ищцата, половината е на брат й и има една част, която се сее със зеленчуци, която част е била на майката на Р.. С. не била добре психически и не е обработвала имота. Трите части са оградени с обща мрежа и за тях се влиза от една място. След смъртта на бащата И. имотът се обработва от Р. и съпруга й Д.. Братът на ищцата С. стоял в бараката и не работел; родителите казвали, че мястото ще остане за Р.; през 2018г. на погребението на съпруга на ищцата, брат й заявил на свидетеля М., че не се интересува от имота. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е намерил иска за неоснователен. Приел е, че към момента на установената от ищцата фактическа власт през 2004г. имотът е бил собственост на майка й. Презумпцията за наличие намерение за своене на целия имот съдът е счел за оборена от декларираните от нея обстоятелства за съпритежание на правото на собственост в декларациите за облагане с данък върху недвижимите имоти. Подаването на тези деклариции следхожда смъртта на собственика С. К. когато вече е възникнало наследствено правоприемство и те изключват субективния елемент на владението по чл. 68, ал.1 ЗС. Наред с това съдът е намерил за недоказана уговорка между ищцата и брат й към 2004г. за придобиване на целия имот, тъй като имотът към този момент е на трето лице - майка им. Нейното недобро здравословно състояние, обусловило невъзможност сама да упражнява правото на собственост, не води до изгубването му. Според съда в тежест на ищцата е да докаже, че е упражнявала фактическа власт за себе си в посочената темпорална рамка - от 2004г. до 2019г., противопоставяйки на собственика своето намерение. Такива категорични доказателства за противопоставаяне на намерение за своене на собственика С. К. /за периода 2004г. - 2011г./ и на съсобственика С. К. /за периода от 2001г. до завеждане на делото/ не са ангажирани по делото. С оглед на това съдът е счел, че фактическият състав на оригинерния придобивен способ - придобивна давност, не е доказан. При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Поставените правни въпроси са материалноправни и почти всички касаят най-общо приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС. Не е установено противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали презумпцията на чл. 69 ЗС може да бъде оборена с деклариране на данни и вписвания в данъчни регистри. Соченото Решение № 38 от 13.07.2020г. по гр.д. № 1809/2019г. е на настоящия състав и то разглежда съвсем различна хипотеза - на предявен иск за собственост по давност върху реална част от придобит в съсобственост недвижим имот, който от самото начало е реално разделен на две части и всеки от съсобствениците упражнява фактическа власт върху отделна реална част, отговаряща на изискванията за самостоятелен имот. Именно във връзка с тази конкретна фактическа обстановка са направените разсъждения, че от значение за намерението за своене са не отношенията на съсобствениците с администрацията, а отношенията помежду им, както и че владение от ответниците не е упражнявано по никакъв начин върху спорната част, за да е необходимо да бъде отблъснато. Предвид различните фактически обстоятелства тези разрешения са неотносими за настоящия случай. Въпросът дали презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага в отношенията между съсобственици, единият от които е установил самостоятелна фактическа власт върху целия имот спрямо наследодателя, не е разрешен в отклонение от ППВС № 6/1974г., което изисква от съда дори при наличието на договор, въз основа на който се упражнява фактическата власт, да провери дали вещта не се владее от това лице, ако то е излязло извън рамките на субективното право и е започнало да упражнява за себе си действия, включени в съдържанието на правото на собственост, които действия трябва да бъдат изявени по отношение на собственика. В случая на първо място съдът е намерил за недоказана уговорка между родителите и по-точно между собственика С. К. и дъщеря й Р. за предаване на фактическата власт. Твърденията на ищцата са, че майка й е била с влошено психическо здраве и че до смъртта на бащата той се е грижил за имота, а от 2004г. тя е поела тази грижа. Но доказателства за доброволно предаване на владението от собственика не са налице. На второ място, не е доказано и намерение за своене, демонстрирано спрямо собственика към този момент - С. К.. Извършваните от нея действия са израз на обичайната дъщерна грижа към имуществото на болен родител, но не са такива, които да поставят начало на самостоятелно давностно владение. А след смъртта на С. К. ищцата е заявила съпритежание на правото на собственост с брат си по наследство. По същите съображения въззивният акт не противоречи и на даденото в Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК разрешение, че когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Както бе посочено по делото не е доказано именно такова основание за фактическата власт на ищцата, което да изключва владението на другия съсобственик, така че да е освободена от доказване, че е превърнала държането на чуждите идеални части във владение. Според свидетелките показания едва през 2018г. братът С. е заявил, че не се интересува от имота. Третият правен въпрос се явява логично продължение на горните разсъждения - необходимо ли е противопоставяне на намерението на собственик при преобръщане на държането във владение спрямо чуждите идеални части при владение, установено преди възникване на наследственото правоприемство. Въпросът не кореспондира с мотивите на съда, защото съдът е приел за недоказано, че фактическата власт на ищцата отпреди възникване на наследственото правоприемство има характеристиките на владение. При горните констатации е видно, че посочените и коментирани в изложението Решение № 31 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4539/2015г. на І г.о., и Решение № 133 от 22.11.2016г. по гр.д. № 2057/2016г. на ІІ г.о., Решение № 3 от 19.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на І г.о. не разглеждат хипотези, сходни с настоящата и именно поради това са неотносими за спора. Що се отнася до последния правен въпрос - дали пълната собственост върху съсобствен имот може да се придобие с кратката петгодишна давност, той не е разрешаван от въззивния съд. От една страна, ищцата не се е позовала изрично на добросъвестно владение и съответно на давността по чл.79, ал.2 ЗС, а от друга страна, събраните данни по делото изобщо не могат да бъдат подведени под определението за добросъвестно владение по чл. 70, ал.1 ЗС - владение, осъществявано на правно основание, годно да направи владелеца собственик, но без да знае, че праводателят му не е собственик или че предвидената в закона форма е опорочена. С оглед на това този въпрос няма отношение към изхода на спора. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. В полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.