Определение № 263 от 13.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 841/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията „ при Министерството на правосъдието, [населено място] срещу решение №567/07.11.2013 год. по в. гр. д. № 843/2013 на Окръжен съд [населено място], в частта, в която е потвърдено решението №77/18.05.2013 год. по гр.д. № 3/2013 г. на РС [населено място], с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията „ [населено място] при МП е осъдена да заплати на Н. Г. И. сумата 4 901,79 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд над нормативно определената продължителност в дежурства, както и мораторна лихва за забава за периода от 01.01.2010 год. до датата на исковата молба 02.01.2013 год. в размер на 825,81 лв. В представеното Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК касаторът е формулирал следния материалноправен въпрос: Следва ли 4-те часа време на разположение в рамките на 24 часовото дежурство да се отчитат като част от работното време. Като допълнителни основания за допустимост на касационното обжалване касаторът е визирал тези по чл. 280,ал.1,т.2 и 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Г. И. от [населено място] не е взел становище по допустимостта на касационното обжалване. С определение №130/10.04.2014 год., Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. е констатирал, че поставеният от касатора въпрос подлежи на разглеждане в контекста на поставените за разрешаване въпроси по ТД №8/2013 год. на ОСГК на ВКС, поради което е спрял производството по делото до приемане на тълкувателно решение по тълкувателното дело. С определение № 325/24.11.2014 год. съдът е констатирал, че по ТД №8/2013 год. е постановено Тълкувателно решение №8/14.11.2014 год., поради което е възобновил производството по делото. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, съдът приема за безспорно по делото, че през процесния период между страните по делото е съществувало служебно правоотношение по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „началник група- главен надзирател” с място на работа - затвора [населено място]. Безспорно е установено по делото, че за положено 24 часово дежурство от ищеца са отчитани само 20 часа работно време, което съответства на времето на постовата служба.Останалите 4 часа, съгласно т.16 от заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007 г. на Министъра на правосъдието, са отчитани от работодателя като почивка, а не като работно време. По делото е установено, че през тези 4 часа от 24 часовото дежурство служителите са длъжни да са с униформа, в пълна готовност да реагират при необходимост, без право да напускат затвора, както и ако се наложи да изпълняват служебните си задължения- претърсване на килии, обиск на затворници и пр. С оглед на тези данни съдът е приел, че ползваната по време на 24 – часовите дежурства почивка, не е същинска почивка по смисъла на закона, тъй като ищецът не е бил изцяло освободен от изпълнение на служебните си задължения по време на ползването й.Прието е поради това, че работодателят неправилно не е отчитал същата като част от работното време, респ. положен извънреден труд и като е съобразил данните от приетата по делото съдебно –счетоводна експертиза, е присъдил обезщетение за положен извънреден труд за процесния период. При тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният от касатора въпрос има обуславящ за изхода на спора характер. Същият е разрешен в съответствие с приетото в Тълкувателно решение №8/14.11.2014 год., постановено по ТД №8/2014 год. на ОСГК на ВКС разрешение по аналогичния въпрос, според което „при непрекъсваем производствен процес / смени, дежурства/ нормативно определеното време за хранене, се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя”. С оглед на това не е са налице сочените от касатора допълнителни основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 и 2 и 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.