Решение № 58 от 20.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2037/2017 г.

Решение № 58 от 20.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2037/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Георгиева Производството е по реда на чл. 290 - чл. 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3753/28.03.2017 г. на [фирма], представлявано от адв. М. Б., против въззивно решение № 90/24.02.2017 г. постановено по възз. гр. д. № 789/2016 г. по описа на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1104/10.09.2016 г. по гр. д. № 258/2016 г. на РС - Русе. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на С. А. Д. сумата 19 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2016 г. до окончателното й изплащане. Претенцията до предявения размер от 40 000 лв. е отхвърлена, като решението в тази част не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба са изложени доводи, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Ответникът по жалбата С. Д., представляван от адв. Надежда С., в писмен отговор поддържа становище, че касационната жалба е неоснователна. С Определение № 1118/29.11.2017 г. касационният контрол на въззивното решение е допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция до изм. с ДВ бр. 86 - 2017 г./ по въпроса за необходимостта от съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда дял в съпричиняването на вредоносния резултат. По поставения въпрос има създадена константна съдебна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. С постановените по реда на чл. 290 ГПК - решение № 79/27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., IV г. о., решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., решение № 25/16.02.2016 г. по гр. д. № 3233/2015 г., III г. о., решение № 252/30.09. 2016 г. по гр. д. № 1364/2016 г., IV г. о. на ВКС и др., е прието, че при трудова злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Тя не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание, внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението. Грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: По делото е установено, че страните са били в трудово правоотношение от 21.07.2014 г. до 30.05.2016 г., като ищецът е заемал длъжността "машинен оператор". На 26.08.2015 г., по време на работа с електрическа количка, при движение назад кракът на ищеца се опрял в палет, при което количката продължила движението си и затиснала ходилото на десния му крак. Злополуката е приета за трудова с разпореждане № 87/04.09.2015 г. на ТП на НОИ - Р.. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е посочил, че ищецът е преминал инструктаж и е бил запознат с правилата за безопасност в ответното дружество, като освен първоначален са му провеждани и периодични инструктажи. Част от правилата за безопасност е и инструкцията за ползване на ръчни и електрически колички за пренасяне на товари, в която като изисквания са предвидени работникът да е преминал обучение и да е придобил правоспособност за управлението. Установено е, че ищецът не е преминал специално обучение, не е имал правоспособност за управление на електрическа количка /с която е настъпила злополуката/, нито е бил оправомощено лице за работа с такава, съгласно изискванията на чл. 9 от Наредба № 10/07.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари. По делото не е спорно, че злополуката е станала, след като ищецът е взел електрическата количка, за да зареди с материали машината си. Дърпайки количката, Д. се е движил назад, при което десния му крак опрял в палет, количката продължила движението си и затиснала ходилото на десния му крак. В резултат на това ищецът получил счупване на втора предходилна кост на десния крак, наложило открита репозиция и метална остеосинтеза; контрактура в областта на метатарзо-фалангеалната става на втори пръст на десния крак. За уврежданията си ищецът е лекуван оперативно и след това за период повече от 7 месеца е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност. Въззивният съд е приел, че действията на ищеца изцяло покриват съдържанието на понятието "груба небрежност" по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ - злополуката е настъпила поради допуснато от работника пренебрегване и неспазване на правилата за безопасност на труда. Посочено е, че работата с електрическа количка не е била възлагана на работника, предприета е по собствена инициатива и от неправоспособно лице. Предвид това е счетено, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от работника, определено в размер на 1/3. Конкретни мотиви за възприетия размер и за съответствието му с действителния принос на пострадалия за злополуката, не са изложени в решението. Обсъждайки вида и характера на полученото увреждане, продължителността на оздравителния период, претърпените болки, страдания и неудобства, както и все още неприключилото в пълна степен отзвучаване на последиците от травмата, съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на сумата 30 000. От тази сума, след приспадане на процента за съпричиняване на вредите и изплатеното 500 лева обезщетение по сключената от работодателя застраховка за риска "трудова злополука", претенцията е уважена до размера на сумата 19 500 лева. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че при дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Изводите на въззивния съд за проявена от страна на работника груба небрежност са правилни и съобразени с доказателствата по делото. Неправилен и необоснован е обаче изводът, че делът на съпричиняването от страна на пострадалия е 1/3 и дължимото от работодателя обезщетение следва да бъде намалено в тази степен. Съдът не е отдал нужното значение на установените по делото факти, че на работника е бил проведен инструктаж за безопасна работа; че част от правилата за безопасни условия на труд и работа в дружеството е и инструкцията за ползване на ръчни и електрически колички за пренасяне на товари, в която подробно са посочени изискванията за работа с електрическа количка - проведено обучение и придобита правоспособност за управлението й, както и рисковете при използването й. Като възможен риск е описано именно нараняване на крака на работника при дърпане на количката назад и същевременно изрично е регламентирано използването на предпазни средства за работа, едно от които е - обувки с предпазни бомбета. Въззивният съд е посочил, че ищецът не е преминал специално обучение, не е придобил правоспособност за управление на електрическата количка, нито е бил оправомощено лице за работа с нея, но въпреки това е направил извод за по-малък принос на работника в съпричиняването на увредата. В случая, пострадалият се е поставил в ситуация на повишен риск, застрашавайки живота и здравето си, преимуществено в резултат на собственото си поведение. Както се посочи по-горе, злополуката е станала, след като ищецът е взел електрическата количка, за да зареди с материали машината си, движейки се назад е дърпал количката пред себе си, а не е стоял отстрани на превозното средство, както изискват правилата за безопасна работа. При това движение, при липса на видимост за стоящите зад него предмети, кракът му се опрял в палет, но количката продължила своя ход и затиснала ходилото на десния му крак. С помощта на наблизо намиращия се негов колега, количката е издърпана, а пострадалият видял, че кракът му е наранен и бързо отича. Бил освободен от работа и същия ден при прегледа в спешния център лекарят го насочил за лечение към болницата, където Д. постъпил сутринта на следващия ден - 27.08.2015 г. Действията на ищеца - предприемане на работа с електрическа количка без нужната правоспособност, без това да му е възлагано и да е необходимо за изпълнение на работата му, в нарушение на правилата за експлоатацията й, в т. ч. без използване на изискуемите се предпазни средства - сочат на висока степен на съпричиняване на вредите, настъпили преимуществено в резултат на проявената от работника груба небрежност. Нарушаването на основни правила за безопасна работа, пренебрегването на изрични забрани, за които ищецът е бил инструктиран, представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при изпълнение на тази работа. С оглед конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, обективният принос на работника в съпричиняването на вредоносния резултат следва да се приеме, че е в размер на 2/3. Поради това, дължимото обезщетение от работодателя, носещ професионалния риск за травматичното увреждане, следва да бъде намалено в тази степен. Това съотношение съответства на установения по-висок принос на пострадалия в съпричиняването на вредоносния резултат. Направеният от въззивната инстанция незаконосъобразен извод за съотношението в приноса на пострадалия се е отразил на правилността на съдебния акт и на приетото, че след приспадане на дела съпричиняване, предявеният иск е основателен до размера на сумата 20 000 лева, респ. за сумата 19 500 лв., при съобразяване на изплатеното застрахователно обезщетение от 500 лв. В случая, вида на травмата е безспорно установена - ищецът е получил счупване на втора предходилна кост на десния крак, наложило открита репозиция и метална остеосинтеза; контрактура в областта на метатарзо-фалангеалната става на втори пръст на десния крак. Проведено му е оперативно лечение в болница, където е бил хоспитализиран в продължение на 22 дни и след това повече от 7 месеца е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност. Претърпял е силни болки както по време на увреждането, така и в продължителен период / близо една година/ след него. Възстановяването му към момента не е пълно, наличната контрактура на ставата е довела до накуцваща походка, особено изразена при продължително ходене и продължаващ наличен болков синдром. Според заключението на съдебно - медицинската експертиза, може да се прогнозира постепенно подобряване на състоянието на ищеца или подобряване до стациониране с минимален функционален дефицит на крайника. Съобразявайки вида и характера на полученото увреждане /трайно затрудняване на движенията на десен долен крайник според заключението на съдебно-медицинската експертиза/; продължителният период на лечение /в т. ч. оперативно/ и възстановяване; търпените болки, страдания, притеснения, стрес и неудобства, включително нуждата в първите месеци от лечението си ищецът да бъде подпомаган от друго лице за справянето с ежедневните потребности, както и все още неприключилото в пълна степен отзвучаване на последиците от травмата, правилно е прието от въззивния съд, че сумата от 30 000 лв. е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в този случай. При тази база, приспадайки приноса на пострадалия / 2/3 / за настъпване на злополуката и изплатеното обезщетение по сключената от работодателя застраховка за риск "трудова злополука" в размер на 500 лева, претенцията е основателна и следва да се уважи до размера на сумата 9 500 лв. Неоснователно е възражението на касатора в жалбата му, че искът следва да се отхвърли, тъй като увредата е настъпила изцяло по вина на работника. При условията на чл. 201, ал. 2 КТ размерът на дължимото обезщетение може да бъде само намален, но при спазване на принципа за справедливо овъзмездяване на пострадалия за претърпените болки, страдания, психически дискомфорт, неудобства и затруднения в ежедневието. При допусната от работника груба небрежност, работодателят не може да бъде изцяло освободен от отговорността си за обезвреда, каквото по съществото си е поддържаното в жалбата искане. От това задължение работодателят може да се освободи изцяло само при умишлено причиняване на увреждането от пострадалия, която правна конструкция е неприложима към хипотезата на обезщетяване на вреди от трудова злополука, или професионална болест. Предвид всичко изложено, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Посочените основания по чл. 281, т. 3 ГПК налагат частична отмяна на съдебния акт и произнасяне по съществото на спора. Съгласно изложеното по-горе, въззивното решение трябва да бъде отменено в частта, с която касаторът е осъден да заплати на С. Д. обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата на 26.08.2015 г. трудова злополука за разликата над 9 500 лв. до размера на сумата от 19 500 лв., като претенцията за посочената разлика се отхвърли. Решението следва да се отмени и в частта за разноските, както и в тази, с която касаторът е осъден да заплати по бюджетната сметка на РС - Русе държавна такса над сумата 380 лв. В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се потвърди. При този изход на спора, на ищеца С. Д. се дължат разноски, които общо за трите инстанции и съразмерно на уважената част от иска, възлизат на сумата 1 059.25 лева. На ответното дружество - касатор, съразмерно на отхвърлената част от иска, дължимите разноски за трите инстанции са общо в размер на сумата 2 798.37 лв. В този размер съставът на ВКС, III г. о., не включва поисканите от жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, тъй като съгласно нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, на страната се дължат разноски за един адвокат, ако такъв е бил упълномощен. В случая изготвянето на касационната жалба, изложението към нея и процесуалното представителство на дружеството - касатор по делото пред ВКС / в т. ч. в откритото с. з. на 28.03.2018 г., както и това в първите две съдебни инстанции/ е осъществено единствено от адв. М. Б. от АК - Р., която е представила договори за правна защита и съдействие от 24.03.2017 г. и от 21.03.2018 г., с които надлежно е упълномощена от [фирма] да го представлява по гр. д. № 2037/2017 г. по описа на ВКС. Договореното възнаграждение /общо в размер на сумата 1 600 лв. / би било дължимо, но и в двата договора е записано, че плащането ще се извърши по банков път, посочен е и номерът на банковата сметка, но платежни документи за извършено плащане и реално направени разходи не са представени. В с. з. от 28.03.2018 г. адв. М. Б. е представила списък по чл. 80 ГПК, в който като разход за адвокатско възнаграждение е описала сумата от 5 867.50 лв., заплатена на Адвокатско дружество "Г., Т. и Ко" по споразумение за предоставяне на правни услуги между [фирма] и адвокатското дружество. Следователно, в случая става въпрос за упълномощаване на втори адвокат по делото, разходите за възнаграждение за който, съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, остават за сметка на страната. Обстоятелството, че между новопредставените в откритото с. з. документи се намира и договор за преупълномощаване на адв. М. Б. от Адвокатско дружество "Г., Т. и Ко", не променя фактът, че се претендира адвокатско възнаграждение за втори адвокат, след като пълномощията на адв. М. Б. не са оттеглени. В проведеното о. с. з. на 28.03.2018 г. искането за разноски е заявено и поддържано съгласно отразеното в списъка по чл. 80 ГПК и представените с него документи, без да е твърдяно, че извършеното плащане по сметката на адвокатското дружество включва и договореното възнаграждение на процесуалния представител адв. М. Б., която е защитавала касатора във всички съдебни инстанции. Предвид изложеното по въпроса за отговорността за разноските, след компенсация между дължимите на ищеца и ответника разноски /посочени по-горе/, ищецът следва да заплати на [фирма] разноски за производството в размер на сумата 1 739.12 лева. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение