Определение № 65 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2213/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. П. Т. от [населено място] срещу определение № 15434 от 14.08.2025 г. по в. гр. д. № 5492/2024 г. на Софийски градски съд IV-Б състав, с което е оставено без уважение искането на частната жалбоподателка по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 3559 от 09.06.2025г. в частта за разноските, като в полза на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, [населено място] не бъдат присъждани разноски за исковото и за заповедното производство в размер на сумата 734.62 лв. Частната жалбоподателка счита атакуваното определение за неправилно. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че не може да я освободи от заплащането на разноски за исковото и заповедното производство, тъй като не е направила своевременно възражение за недължимостта на същите. Твърди, че възможността да се позове на решението от 16.07.2020 г. по съединени дела № С-224/19 и С-259/19 на Съда на Европейския съюз е възникнала за нея чак във въззивното производство поради това, че едва с въззивното решение процесният договор за кредит е обявен за недействителен. Подробно аргументира становището си за приложимост на посочената практика на СЕС. Ответникът по частната жалба – „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 17.10.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на указания от съда срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното определение Софийски градски съд е взел предвид, че: С постановеното по въззивното дело решение е отменено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените установителни искове за сумата 400.63 лв., т. е. за горницата над 9770.26 лв. – главница по договор за потребителски кредит, и за сумата 2597.77 лв. – възнаградителна лихва по същия договор; С оглед този изход на спора, първоинстанционното решение е отменено и в частта, с която ответницата по исковете Н. Турулийска е осъдена да заплати на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата над 501.15 лв. до присъдените 654.95 лв. – разноски за първоинстанционното производство и сумата над 233.47 лв. до присъдените 305.45 лв. – разноски за заповедното производство. За да остави без уважение молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта за посочените разноски, въззивният съд е приел, че няма правомощие да разглежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като в производството пред Софийски районен съд не е било направено своевременно възражение от страна на ответницата Н. Турулийска срещу претенцията на банката за присъждане на разноски, нито искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за процесните разноските. Аргументирал се е с това, че: След постановяването на първоинстанционното решение процесуалният представител на Н. Турулийска е депозирал молба за неговото изменение единствено по отношение на разноските, дължими в заповедното производство, която е оставена без уважение с определение от 26.03.2024 г.; Срещу този съдебен акт е постъпила частна жалба, която е била уважена във въззивното производство; Страната не е правила други искания за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските; Софийски градски съд е ревизирал първоинстанционното решение в частта за присъдените на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД разноски в предходните процесуални етапи само с оглед изхода на спора във въззивното производство; Поради частичното отхвърляне на предявените искове, съдът е намалил присъдените разноски, за да се осигури спазване на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че въззивното определение е неправилно. Не може да бъде споделено становището на въззивния съд, че не е в правомощията му да пререшава въпроса за разноските в първоинстанционното и заповедното производство предвид липсата на релевирано от ответницата по исковете възражение срещу искането на насрещната страна за присъждането им, както и на искане за изменение на първоинстанционното решение в тази му част. Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В тежест на кого се възлагат разноските, е неизменна част от съдържанието на акта (чл. 236, ал. 1, т. 6 и чл. 254, ал. 2, т. 5 ГПК), като разпределението на отговорността за разноски е в пряка зависимост от изхода на спора. Промяната на правния резултат води съответно до промяна и в отговорността за разноските, независимо дали отмененият акт е бил изрично обжалван в частта за разноските и дали е искано изменението му по реда на чл. 248 ГПК. В случая, с въззивното решение, п ри осъществена съгласно изискванията на чл. 7, ал. 3 ГПК служебна проверка на процесния договор за потребителски кредит, Софийски градски съд е приел, че същият е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което води до дължимост единствено на чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК, но не и на лихви и други разходи. Поради това, при съобразяване ограниченията на чл. 269, изр. 2 ГПК относно влязлата в сила част на първоинстанционното решение, е преценил въззивната жалба на ответницата Н. Турулийска за изцяло основателна, като е отхвърлил претенциите срещу нея за признаване за установено, че дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД горницата над 9770.26 лв. до пълния претендиран размер 10 170.89 лв. – главница и сумата 2597.77 лв. – възнаградителна лихва. С оглед този изход на спора във въззивната инстанция, следва да бъде променена и отговорността за разноските, в т. ч. за първоинстанционното исково производство и за заповедното производство. Поради обстоятелството, че ответницата е потребител, а спорът е за съществуването на задължения към банката, произтичащи от признатия от съда за изцяло недействителен договор за потребителски кредит, при преценката за дължимостта на разноските следва да бъде съобразено решението от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС. Според това решение: Член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи“. При прилагане на посочената задължителна, съгласно чл. 633 ГПК, практика на СЕС, предвид обявяването на процесния договор за кредит за изцяло недействителен, независимо че единият обективно съединен иск (искът за главницата) не е отхвърлен изцяло (изцяло е отхвърлен само искът за възнаградителна лихва), ответницата изобщо не дължи на ищеца заплащане на разноски. Следователно, недължима е и сумата 734.62 лв., включваща разноски за първоинстанционното производство в размер на 501.15 лв. и разноски за заповедното производство в размер на 233.47 лв. Ето защо, отказът на въззивния съд да измени постановеното от него решение в тази му част е неправилен, поради което определението по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение