Определение № 9583 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9057/2026 г.

Постъпила е частна касационна жалба от Б. В. Б. от гр.Пловдив, чрез адв. Батаклиева, срещу Определение №9628 от 10.08.2026г. по адм. дело №1359/2026г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлено искането на страната за изменение на съдебното решение по делото в частта му за разноските. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт на състава на Административен съд – Пловдив, респ. се настоява за отмяната му и решаване на въпроса по същество. В срока по чл.232 АПК възражение е постъпило от директора на ТП на НОИ – Пловдив, чрез гл. юриск. В.-Минкова, с което са настоява за оставяне в сила на атакуваното определение. Върховният административен съд, шесто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т.1, и в срока по чл. 230 АПК, а разгледана по същество и за основателна. За да обоснове изводите си, с които не е уважил искането за изменение на съдебното решение в частта му за разноските, административният съдия е приел, че същите са присъдени съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, а те отговарят на минималния размер по чл.8 ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че в случая приложима е била нормата на чл.78 ал.5 ГПК на основание чл.144 АПК, доколкото чл.176а АПК не съдържа собствена регламентация по този въпрос. В тази връзка е следвало съдът да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, но само при наличие на мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна в предвидения за това преклузивен срок, който в случая не е бил спазен(възражението от страна на ответния директор е било направено едва с писмената защита по делото, т.е. след края на устните състезания, което освен всичко друго е било и немотивирано, т.е. бланкетно). Дори възражението да бе в срока, то при преценката си за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл.36, ал.4 от същия закон. В разглеждания казус, с договора за правна защита и съдействие са уговорени и заплатени 300 евро, която сума е близо до минималния размер по чл.8 ал.2,т.2 от посочената по-горе Наредба(т.е. разликата е 44,35 евро). Следва за пълнота да се посочи, че дори когато приеме за налична една такава хипотеза, съдът няма задължението във всеки един случай да определя непременно посочения в подзаконовия акт минимум. Изложеното обосновава извод за отмяна на атакуваното определение, като вместо него се постанови друго, с което НОИ се осъди да заплати на Б. общо 300 евро разноски за първата съдебна инстанция. По искането на частния касационен жалбоподател за присъждане на разноски за тази инстанция, то следва да са посочи, че тъй като същото е по спор за разноските, респективно такива не се дължат и присъждат. Разноски се дължат за съдебното производство по предмета на спора, не и по акцесорното производство за разноски(така Определение № 2345 от 6.03.2023 г. на ВАС по адм. д. № 1864/2023 г., II о., Определение № 10569 от 30.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7395/2020 г., II о.; Определение № 10067 от 22.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7394/2020 г., II о., и др.). С оглед на това същото следва да се остави без уважение. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение