Решение № 5373 от 19.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1369/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. Я. А., Р. С. И. и А. Л. А., (за който тя има характера на частна жалба), подадена чрез пълномощника адвокат М. Чилова, против решение № 2178 от 17.11.2025 г., постановено по адм. дело № 261/2025 г. по описа на Административен съд Кърджали, в частта му с която жалбата им срещу т. 1, т. 3 и т. 4 от заповед № РД-19-232/19.03.2025 г. на кмета на Община Момчилград, е оставена без разглеждане за А. А. и отхвърлена - за Л. А. и Р. И.. Тримата жалбоподатели оспорват съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изразяват несъгласие с извода на административния орган, подкрепен от съда, че процесните пристройка и покрита веранда са незаконни строежи, само и единствено поради липсата на строителни книжа и разрешение за строеж, без да се прецени дали за тях са необходими такива, дали са в съществено отклонение на строителните правила и дали са в режим на търпимост. Считат, че не е изследван въпросът за собствеността на поземления имот (ПИ), построената в него сграда и дали същата е изградена в съответствие със строителните правила и норми. Твърдят, че процесните обекти не засягат чужди права и не пречат за използването на други имоти. Органът е следвало да издаде предписания за узаконяването им, а не да ги премахва, като намират, че събарянето на пристройката ще доведе до срутването на цялата жилищна сграда. Считат, че в заповедта липсват фактически и правни основания за издаването й, допуснати са съществени нарушения на административно-производствените правила и е налице неяснота по отношение адресата на акта. Правят твърдение за нищожност на оспорената от тях част от заповедта и липса на мотиви на съда в тази насока, без да посочват в какво се състои нищожността. Молят за отмяна на решението в оспорените части с отмяна на заповедта, обявяването й за нищожна или връщане на делото за ново разглеждане. Претендират присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът - кмет на Община Момчилград, чрез пълномощника си адвокат А. Хасан, в представени писмен отговор и писмени бележки, оспорва касационната жалба и по подробно изложени съображения моли атакуваното съдебно решение да бъде потвърдено изцяло. Иска присъждане на разноски, съгласно представен списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира атакуваното съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба в частта й, с която се оспорва решение № 2178 от 17.11.2025 г. по адм. дело № 261/2025 г. на Административен съд Кърджали, в частта му с която е оставена без разглеждане жалбата на А. А. против т. 1, т. 3 и т. 4 от заповед № РД-19-232/19.03.2025 г. на кмета на Община Момчилград, е процесуално недопустима като просрочена. Решението е съобщено на процесуалния представител на А. А. - адвокат М. Чилова, на 27.11.2025 г., съгласно приложеното по първоинстанционното дело съобщение (л. 136). Броен от този начален момент 7-дневният срок за обжалването му по чл. 230 АПК е изтекъл на 04.12.2025 г., четвъртък - присъствен ден. Жалбата е подадена на 09.12.2025 г. от упълномощения адвокат Чилова. Срокът за обжалване по чл. 230 АПК е преклузивен и спазването му е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на касационната жалба в частта й, която има характер на частна такава. В случая е просрочена и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото в тази му част - прекратено. Касационната жалба на Л. А. и Р. И. е процесуално допустима, като подадена от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата им е неоснователна. В релевантната към настоящото касационно производство част от заповед № РД-19-232/19.03.2025 г. на кмета на Община Момчилград - по т. 1, т. 3 и т. 4, Административен съд Кърджали е бил сезиран с жалба на Л. А. и Р. И. против тази част от нея, с която е наредено на Л. А., на основание чл. 225а, ал. 1, вр. чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), да премахне незаконен строеж: „пристройка“, с размери 4,04/10,97 м. и „покрита веранда“, с размери 7,5/2,8 м., изградени към сграда с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на гр. Момчилград, находящи се в УПИ IV, кв. 42 по подробния устройствен план (ПУП) на града, изградени в несъответствие с предвижданията на ПУП, без одобрени инвестиционни проекти и издадено разрешение за строеж. Р. И., заедно с Л. А., е посочена в мотивите на заповедта като съсобственик на сградата към която са изградени незаконните строежи - с [идентификатор]. В хода на производството пред съда е установено от фактическа страна, че съпрузите А. и И. притежават сграда с [идентификатор], съгласно нотариален акт от 2007 г. на основание отстъпено право на строеж. Въз основа одобрени проекти и разрешение за строеж № 11/05.02.2007 г. е било извършено нейно преустройство и надстройка с фризьорски салон и жилище, като същата е въведена в експлоатация с удостоверение № 20/16.07.2007 г. След постъпил сигнал от съсобственик на поземления имот, длъжностни лица от общинската администрация извършили проверка на място и по документи за процесния строеж и съставили констативен акт. С него е установено, че към сграда с [идентификатор] са изградени допълнително процесните пристройка и покрита веранда, за които не е спорно по делото, че няма строителни книжа и разрешение за строеж. Местонахождението, размерите и начинът на изграждане на двата обекта са подробно описани в акта и издадената въз основа на него заповед № РД-19-232/19.03.2025 г. В нея строежите са квалифицирани като V-та категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. „а“ и „г“ ЗУТ, приети са като изпълнени след 2007 г., тъй като тогава е въведена в експлоатация сградата към която са изградени. За възложител е посочен Л. А., като титуляр на разрешението за строеж и удостоверението за въвеждане в експлоатация на сграда с [идентификатор]. Записано е, че останалите съсобственици на [ПИ] не са учредявали право на пристрояване за пристройката и покритата веранда и те попадат извън строителното петно по действащия ПУП на имота. Пред първостепенния съд е изслушана съдебно-техническа експертиза, която потвърждава верността на констатациите в заповедта. За да отхвърли жалбата на Л. А. и Р. И. срещу т. 1, т. 3 и т. 4 от заповед № РД-19-232/19.03.2025 г. съдът е приел от правна страна, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила за тези точки от нея, както и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Подкрепена е преценката на органа, че процесните обекти представляват строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР ЗУТ, които са V-та категория, както е описано в оспорената заповед. Те се квалифицират като незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като са извършени без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ, което не се оспорва от жалбоподателите. Налице са и предпоставките по чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, тъй като постройките са в несъответствие с предвижданията на действащия ПУП. По отношение търпимостта, предвид установения период на изграждане - след 2007 г., съдът е установил невъзможност за приложение на § 16 ПРЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012г.). Изложено е, че жалбоподателите нито твърдят, нито доказват за процесните пристройка и покрита веранда да има строителни книжа и разрешение за строеж, респективно заявление за узаконяване в срока по § 127, ал. 3 ПЗР на ЗИДЗУТ. По отношение посочването само на Л. А. като адресат за премахването на незаконния строеж, съдът е мотивирал, че за Р. И. като съсобственик на сграда с [идентификатор], към която са обектите, също е налице правен интерес да оспори заповедта, поради което е отхвърлил жалбата и на двамата. Решението е правилно надлежно оспорената пред касационната инстанция част. При вярно установена фактическа обстановка съдът е достигнал до обоснован правен извод за отхвърляне на оспорването срещу обжалваните т. 1, т. 3 и т. 4 от заповед № РД-19-232/19.03.2025 г. От събраните по делото доказателства - материалите по административната преписка, заключението на вещото лице, включително и изготвените скици, се установява, че процесните пристройка и покрита веранда, са изградени без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж. Липсата на такива не се оспорва от съпрузите А. и И. пред първата съдебна инстанция, като едва в касационната жалба е направено възражение, че за тях такива не са необходими, което обаче не може да бъде споделено, предвид императивните изисквания на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ и квалификацията на обектите като строеж по § 5 т. 38 ДР ЗУТ. Ето защо и заради установеното им изграждане в несъответствие с предвижданията на действащия ПУП се налага извода, че оспорените части от заповедта са издадени на съответно правно основание - чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ и се касае за незаконен строеж. Съдът е обсъдил хипотезите за режима на търпимост и за узаконяване на обектите, като обосновано е приел, че те са неприложими в настоящия случай, предвид времето на изграждането им - след 2007 г. Неоснователни са възраженията на касационните жалбоподатели, че в хода на административното производство не са изследвани въпросите за собствеността на поземления имот и сградите в него. Тези факти, доколкото са релевантни за законосъобразността на заповедта, са изрично описани в нея и са преповторени в атакуваното съдебно решение, като жалбоподателите не оспорват тяхната достоверност. Няма съмнение, че сградата им - с [идентификатор], е изградена в съответствие със строителните правила и норми, на основание издаденото разрешение за строеж № 11/05.02.2007 г. и е въведена в експлоатация с удостоверение № 20/16.07.2007 г. Тези документи обаче, не се отнасят за процесните пристройка и покрита веранда, за които не само няма одобрени строителни книжа и разрешение за строеж, но и попадат извън строителното петно по действащия ПУП, което ги квалифицира като незаконен строеж. При това положение е ирелевантно дали обектите засягат чужди права и пречат за ползването на други имоти, тъй като относимите норми на ЗУТ, уреждащи незаконното строителство, не държат сметка за това. Достатъчно е, че са налице квалифициращите признаци по чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ. Действащата нормативна уредба не допуска при констатиране на незаконно строителство органът да дава предписания за узаконяване, а единствено в условията на обвързана компетентност е длъжен да нареди премахването им, както е процедирано в случая. Неоснователно се поддържа, че не са обсъдени последиците, които ще предизвика събарянето на пристройката спрямо законната част от сградата, която ще бъде увредена. Преди всичко тези последици ще са резултат от действията по изпълнение на заповедта. По отношение на тях длъжникът и третите лица имат право на защита в изпълнителното производство, което е последващо на производството по издаване на процесния административен акт. Ето защо тези същите са неотносими към законосъобразността на оспорената заповед. Както се посочи в изложените по-горе мотиви, процесната заповед съдържа както фактически, така и съответстващи на тях правни основания. В хода на административното производство няма допуснати съществени процесуални нарушения. Касационните жалбоподатели само бланкетно твърдят наличието на такива, без да ги посочват. Липсват и обстоятелства които да квалифицират като нищожна заповедта в потвърдената от първоинстанционния съд част, като съдът е обсъдил наличието на всички признаци за нейната валидност, допустимост и законосъобразност, в тази част. Възраженията, че има неяснота по отношение адресата на акта, също са неоснователни. Като адресат на заповед за премахване на незаконен строеж може да бъде посочен както неговия извършител, така и неговия собственик и/или възложител, а така също и лицата, носители на вещни права върху имота, в който е изграден строежа. Това са и лицата, за чиято сметка се извършва принудителното премахване на строежа, съгласно разпоредбите на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ, вр. § 3 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Компетентният административен орган разполага с оперативна самостоятелност да определи на кого от посочената категория лица да възложи задължението по премахване на констатиран незаконен строеж. В конкретния случай органът, като е посочил за адресат на заповедта един от възможните субекти - възложителя и съсобственик на строежа Л. А., е изпълнил изискванията на закона, а процесуалната възможност за другия съсобственик Р. И. да оспори заповедта, произтича от притежаваното от нея вещно право. С оглед горното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касационните жалбоподатели основания за отмяна на атакуваното съдебно решение, в отхвърлителната му част и същото като правилно следва да бъде оставено в сила. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция има ответната страна, поради което и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, в тежест на касационните жалбоподатели и в полза на бюджета на органа следва да се възложат сторените от органа разноски в размер на 639 евро, за заплатеното адвокатско възнаграждение, съгласно договора за правна помощ, издадената фактура и платежното нареждане. По изложените съображения, Върховният административен съд, второ отделение