Определение № 92 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 3155/28.08.2019 г. на Х. Е. П., чрез адвокат Й. М., подадена срещу определение № 746 от 16.08.2019 г. по гр. д. № 161/2019 г. на Окръжен съд – Габрово, с което съдът е допълнил по реда на чл. 248 ГПК постановеното от него по делото решение № 144 от 3.07.2019 г. в частта за разноските, като е осъдил Х. Е. П. да заплати на Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. сумата от 1 350 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство. За да постанови горното определение, Окръжен съд – Габрово е приел, че Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П., явяващи се ответници по въззивната жалба, имат право на направените от тях разноски за адвокат съобразно отхвърлената част от жалбата. Същите са заявили искане за присъждане на разноски, но съдът е пропуснал да им присъди такива с въззивното решение. Окръжен съд – Габрово изрично е посочил и че процесуалният представител на насрещната страна в съдебно заседание от 13.06.2019 г. изрично е заявил, че не прави възражение за прекомерност на заплатеното от Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. пред окръжния съд адвокатско възнаграждение. Х. П. счита атакувания от него съдебен акт за постановен в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Оспорва приетото в определението, че не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещните страни. Счита, че това становище на съда противоречи на направеното от Х. П. искане да се уважи въззивната му жалба и искът да бъде отхвърлен, доколкото законна последица от това искане е неприсъждането на разноски в полза на Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П.. Сочи и че в нарушение на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения въззивният съд е присъдил разноски за заплатени три хонорара по един иск. Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. намират частната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, но неоснователна. Законосъобразно въззивният съд е приел, че на Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. се дължат разноски за производството във втората съдебна инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като е присъдил същите в процедура по чл. 248 ГПК, за което е бил надлежно и в срок сезиран. Законосъобразно съдът е заключил, че пред него не е било направено от страна на Х. Е. П. възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Такова следва да бъде заявено изрично и не може да се подразбира по начина, визиран в частната жалба – въз основа на самия факт на подадена от Х. П. въззивна жалба. В случая е налице и протоколирано изрично волеизявление на пълномощника на Х. П. в проведеното пред въззивния съд публично съдебно заседание на 13.06.2019 г., направено след представяне на списъка по чл. 80 ГПК на насрещните страни за претендирани разноски за адвокат в размер на 1 800 лв., че не прави възражение за прекомерност на същите. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,