Определение № 8698 от 21.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7913/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба подадена от директора на Областна дирекция (ОД) на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ) – Пловдив срещу Определение №5766 от 18.05.2026 г. на Административен съд (АС) - Пловдив по адм. дело №292/2026 г. С определението е спряно предварителното изпълнение на Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 16/06/1/0/02327/04/01, с изх. № 07-165-6500/177 от 19.01.2026 г. издаден от директора на ОД на ДФЗ - Пловдив. Частният жалбоподател - директорът на Областна дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – Пловдив счита, че определението е неправилно. Излага, че съдът е счел, че са налице всички законови изисквания за спиране на предварителното изпълнение на акта, но това не отговаря на действителната обстановка. Не е установено, че предварителното изпълнение би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Представени са доказателства, че лицето се е лекувало в чужбина, но те не установяват колко е продължило лечението и колко пъти се е налагало лицето да пътува в Турция. Също така не доказват, че в момента е там, за да се лекува. От представената медицинска бележка от 03.11.2025 г. става ясно, че Х. не може да работи за срок от два месеца. Следваща такава бележка или друг документ, даващ информация за друг период, в който не може да работи, не е представен. Влошеното здравно състояние на жалбоподателя би му попречило да изпълнява дейността си като земеделски стопанин, но липсват ясни доказателства в какъв период той не може да ги изпълнява освен тези посочени 2 месеца. Не са представени и доказателства и за направените от Х. разходи за лечението му. Отделно от това спирането на предварителното изпълнение следва да е въз основа на нови обстоятелства, но такива липсват. От документите е видно, че лицето е имало здравословни проблеми през 2025 г., а АУПДВ е от 19.01.2026 г. Предвид изложеното, прави искане определението да бъде отменено. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на евентуално претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение Ответникът – М. М. Х. не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна. Разгледана по същество частната жалба е основателна. С обжалваното определение АС – Пловдив е спрял предварителното изпълнение на АУПДВ № 16/06/1/0/02327/04/01, с изх. № 07-165-6500/177 от 19.01.2026 г. издаден от директора на ОД на ДФЗ - Пловдив. За да постанови определението си съдът е анализирал чл. 27 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и чл. 166, ал. 2 и ал. 4 АПК. Приел е, че за оспорващия биха настъпили значителни вреди по смисъла на чл. 166, ал. 2 АПК, които са несъразмерни с целените чрез издаването на административния акт. Изложил е, че М. Х. е на лечение в Турция, което е свързано със значителни финансови разходи. В представената медицинска документация е отбелязано, че пациентът е от чужбина и е на собствено плащане. Съгласно отбелязването в медицинската бележка от 03.11.2025 г. М. Х. не може да работи за срок от два месеца. Съдът е посочил, че наличието на заболяване, чието лечение е в чужбина, налага често посещение на болнично заведение, което е извън територията на България. Там не е предвидена възможност за безплатни профилактични прегледи и изследвания. С оглед заболяването на Х. е ограничена до голяма степен възможността му да се придвижва и да упражнява дейност като земеделски производител, което ще доведе допълнително до финансови загуби. Предвид посочените обстоятелства съдът е достигнал до извод, че допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на оспорения акт ще причини за оспорващия значителни и трудно поправими вреди. Счел е, че е налице правен интерес на жалбоподателя, съпоставим на обществения интерес, който предварителното изпълнение засяга. Предвид изложеното съдът е счел, че искането за спиране на предварителното изпълнение на АУПДВ е основателно. Определението е неправилно. Оспореният АУПДВ № 16/06/1/0/02327/04/01, с изх. № 07-165-6500/177 от 19.01.2026 г. издаден от директора на ОД на ДФЗ - Пловдив, подлежи на предварително изпълнение по силата на закона – чл. 27, ал. 9 ЗПЗП. Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е също, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма суспензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспензивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. За да се спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта, е необходимо адресатът на акта, искащ спиране, да докаже, че то би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда - чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК. Вредата може да бъде както имуществена – загуба или пропусната полза, така и неимуществена. Тя трябва да е значителна или да има такова отражение за молителя, че той трудно да може да я поправи. Настъпването й следва да е достатъчно вероятно. За вероятността от настъпването на вредата и за възможния й размер трябва да бъдат представени доказателства, а не само да има твърдения в тази насока. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. По делото не се спори, а и от представените доказателства, се установява, че на 14.08.2025 г. на Х. е осъществен амбулаторен преглед в медицински център в Истанбул – Турция. Посочено е, че преди 16 месеца пациентът е получил [заличен текст]. Поставена е [заличен текст] на третия месец. От тогава пациентът съобщава за силни болки. Направена е констатация, че движенията в десния му глезен са почти напълно ограничени, като е посочено, че оплакванията му датират от 14.08.2023 г. Х. е постъпил на лечение в Истанбулска болница за физикална терапия, рехабилитация, обучение и научни изследвания на 13.08.2025 г. и е изписан на 29.09.2025 г. Представен е формуляр за лечение от 14.10.2025 г. от Университетска болница „Сютчю Имам“ – гр. Кахраманмараш, с причина за постъпване болки в кръста, излъчващи се към десния крак. Представена е и медицинска бележка от Държавна болница – Багджълар, от 03.11.2025 г., с диагноза [заличен текст], с и посочване, че Х. не може да работи за срок от два месеца. Видно от представените доказателства, Х. има здравословни проблеми. Посоченото обаче не обосновава наличие на значителни или трудно поправими вреди от предварителното изпълнение на административния акт, с който е установено публично държавно вземане в размер на 12 499,80 евро. От Х. не са представени каквито и да било доказателства за имущественото му състояние, както и за евентуално заплатените от него суми за прегледите и лечението му в чужбина. Поради това не може да бъде установено, че предварителното изпълнение на акта би му причинило вреди, които да са значителни или трудно поправими. Дори и да се приеме, че личният интерес на жалбоподателя е накърнен, по делото не се установява това накърняване да е в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. Процесният АУПДВ е издаден на 19.01.2026 г. Всички представени от Х. документи, касаещи здравословното му състояние са от 2025 г. – т.е. предхождат издаването на АУПДВ. Предвид изложеното, като е достигнал до извод за основателност на искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на процесния АУПДВ, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което искането на М. М. Х. за спиране на предварителното изпълнение на АУПДВ следва да бъде отхвърлено. Отговорността за разноски в съдебно-административното производство произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено с решението. Възлагането на разноските по делото следва да бъде направено при приключването му в зависимост от изхода на правния спор. Поради това по претендираните от частния жалбоподател разноски следва да се произнесе съдът в основното производство, с чийто съдебен акт приключва делото. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1, предл. 2-ро, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд,