Определение № 50015 от 06.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2734/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 4 ГПК, образувано по частна жалба на синдика на „Мосстрой-Варна“ АД (н) срещу определение на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските. Кредиторът „Консорциум Реми Груп“ АД (н) оспорва жалбата. Кредиторът „Импера Трейдинг“ ООД изразява становище за основателност на същата. Останалите страни не изразяват становище. За да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК, с която е поискано държавната такса да бъде възложена в тежест на предявилия иска кредитор „Консорциум Реми Груп“ АД (н), вместо в тежест на масата на несъстоятелността на „Мосстрой-Варна“ АД (н), въззивният съд е приел, че съгласно чл. 649, ал. 6 ТЗ при отхвърляне на който и да е от исковете по ал. 1, какъвто е и разгледаният в настоящото производство, държавната такса е за сметка на масата на несъстоятелността на длъжника. Извода си е аргументирал с липсата на проведено в разпоредбата разграничение на хипотезите на предявяване на иска от синдика, респ. от кредитор на несъстоятелността, поради което, макар и в настоящия случай искът да е предявен от кредитор, държавната такса следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността. Изложените в частната жалба доводи се свеждат до тезата, че нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ не обхваща случаите, когато предмет на предявения иск е сделка, сключена от синдика, доколкото в тези случаи синдикът не разполага с възможността да атакува собствените си действия, поради което легитимацията на кредиторите не е субсидиарна, както в общия случай при бездействие на синдика, оттук и отговорността за разноски следва да бъде определена съобразно общото правило, че държавната такса и разноските се понасят от загубилата делото страна. Частната жалба е неоснователна. Съгласно чл. 649, ал. 6 ТЗ във всички случаи на отхвърляне на иск измежду посочените в чл. 649, ал. 1 ТЗ, държавната такса се събира от масата на несъстоятелността. Правилото по чл. 649, ал. 6 ТЗ обхваща всички хипотези на искове по чл. 649, ал. 1 ТЗ, без значение дали същите са предявени от синдика или от кредитор и дали са насочени срещу сделка, сключена от длъжника или от синдика. В същия смисъл е и последователната практика на ВКС по чл. 274, ал. 2, респ. чл. 290 ГПК (напр. ч. т. д. № 9/2019 г. на I т. о., ч. т. д. № 661/2019 г. на I т. о., т. д. № 2668/2017 г. на I т. о.). Изложените в частната жалба доводи в действителност се свеждат до необходимостта от изключване на хипотезите на оспорване на сделки, сключени от синдика не по установения ред, от приложното поле на чл. 649, ал. 6 ТЗ. Доколкото обаче нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ се основава на общия интерес на кредиторите на несъстоятелността от попълване на масата чрез някой от исковете по чл. 649, ал. 1 ТЗ, обосноваването на такава необходимост предполага обосноваване на тезата, че предявен от кредитор иск срещу сделка на синдика, извършена не по установения ред, не е насочена към попълване на масата, т. е. в защита на общия интерес на кредиторите. Аргументи в тази насока не са изложени, извън посочената хипотетична възможност такъв иск да бъде предявен от кредитор в защита на негов личен интерес и в злоупотреба с правото на иск по чл. 646, ал. 1, т. 3 ГПК, което обаче е изцяло фактически въпрос в зависимост от особеностите на всеки конкретен случай и поради това не е от естество да обоснове принципно тълкуване на нормата на чл. 649, ал. 6 ТЗ. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С тези мотиви съдът