Определение № 451 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК и е образувано по жалба на „Протектор БГ” ЕООД срещу решение 1550/19г., постановено по в.гр.д. 1720/19г. на Пловдивски окръжен съд. Въззивният съд е разрешил правен спор между ищеца „Протектор БГ”ЕООД и ответника А. И. Г., възникнал от твърдения на ищеца, че ответникът е работил при него по трудов договор на длъжност „работник строителство” и бил получил чрез разписки 5125лв. на 10.11.2017г. за изпълнение на строителни работи и на 19.11.2017г. сумата от 3000лв.- авансово плащане за договорени строителни дейности (шпакловка). Според работодателя обаче, тези суми били платени без основание, защото работникът отделно от това е получил и трудовото си възнаграждение за м.октомври и м.ноември 2017г.. Управителят на дружеството е дал обяснение по делото, че сумите представляват авансово плащане на трудово възнаграждение на пет лица от строителна бригада. В срока за отговор ответникът е възразил, че сумите са платени от трето лице З. С. и са били възнаграждения за петима души. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че работодателят не е доказал да е платил сумите от двете разписки, тъй като на тях липсвало изявление за лицето, което е дало парите. Въззивният съд е обсъдил показанията на св. Х., който е заявил, че парите са дадени от работодателя авансово за възнаграждения на бригада от четири лица, включително ответника, както и показанията на св. И., който е заявил обратното- че парите са дадени от З. С.. Съдът е преценил и обясненията на управителката на дружеството, която е изложила твърдения, че парите са дадени авансово за възнаграждения, като за предадените суми била научила по- късно. Въз основа на тези доказателства, съдът е заключил, че не се установява по безспорен начин работодателят да е платил процесните суми. Едновременно с това, въззивният съд е отказал да приеме като доказателство по делото писмена декларация от лицето З. С., в която има изявление, че не е давал пари на ответника. Срещу решението на въззивния съд, касаторът е изложил доводи, че даването на парите от работодателя се установява от показанията на св. Х., както и от обясненията на управителя на „Протектор БГ”ЕООД- Д. Т.. В нарушение на процесуалния закон не бил допуснат като свидетел З. С. за установяване на обстоятелството дали той е дал сумата на ответника, както и неправилно била изключена писмената декларация, изхождаща от З. С.. Съдът не извършил съпоставка между противоречивите показания на св. Х. и св. И. относно обстоятелството от кого са дадени парите, и не се е обосновал кои счита за достоверни. В изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси: „Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви относно правнорелевантните факти? Допустимо ли е със свидетелски показания да се установи кое е лицето, което е дало сума над 5000лв.? Може ли работникът да задържи без основание, дадени от работодателя пари?”. Според касатора по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, освен това разрешаването им било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При така очертаните рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивиня съд, настоящият състав на ВКС счита, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. По първите два въпроса не се установява въззивният съд да е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС. За да възникне право на работодателя да иска връщане на авансово платено трудово възнаграждение, е необходимо работникът да е бил недобросъвестен при получаването на парите, т.е. да е знаел, че не му се дължи възнаграждение в такъв размер (чл. 271 КТ), а добросъвестността се предполага (чл.8, ал.2 КТ), или работодателят да е допуснал техническа грешка при плащането (чл. 272 КТ), или алтернативно- работникът да не е престирал работна сила за периода, за който е платено авансово възнаграждението. Такива обстоятелства нито се твърдят, нито се доказват от работодателя. Освен това в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че с оглед тежестта на доказване, работодателят не е провел пълно и главно доказване на факта, че е платил процесната сума пари, поради което този факт е останал недоказан. Съгласно решение №25/12г. на ІV ГО всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Страната, която носи доказателствената тежест за установяване по делото на съответните факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти - за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. При липса на такова доказване, съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и въз основа на това да постанови решението си. В съответствие с практиката на ВКС не е било допуснато като доказателство частен документ, съдържащ писмени изявления на З. С.. Съгласно решение №213/18г. на ІІІ ГО съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за достоверна датата на съставянето му. Освен това искането да бъде разпитан като свидетел З. С. е направено за първи път по време на първото заседание пред въззивната инстанция. И в съответствие с практиката по чл. 266, ал.1 ГПК, въззивният съд е отказал допускането на свидетел в тази фаза на процеса. Третият поставен въпрос за това дали може работникът да задържа дадени от работодателя пари без основание, не е обуславящ, защото този въпрос не е във връзка с тълкуването на правна норма, а изхожда от становището на касатора, че работникът задържа пари без основание. Не са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване за развитие на правото, тъй като липсват обстоятелства за изменение на практиката на ВКС, а и касаторът не посочва кои правни норми и поради какви причини се нуждаят от ново тълкуване. При този изход на спора касаторът следва да плати на А. Гаралиев разноски за настоящата инстанция в размер на 800лв., представляващи платен адвокатски хонорар. Воден от голното, състав на ВКС ІІІ ГО