Решение № 1682 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10827/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ), подадена чрез пълномощника юрисконсулт Д. Петрова, срещу решение № 27449 от 14.08.2025 г., постановено по адм. дело № 12454/2024 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отменена издадена от него заповед № 1961 от 13.11.2024 г., с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на Т. Ф. Ш.. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Заявява, че обективната невъзможност за държавния служител да изпълнява служебните си задължения е била продиктувана от нови обективно настъпили промени и обстоятелства, изискващи служителите да отговарят на определени критерии на които Т. Ш. не отговарял. Позовава се на липсата в ЗДСл на легално определение на понятието „обективна невъзможност“. Моли за отмяна на атакуваното съдебно решение и постановяване на ново с което да бъде отхвърлена жалбата срещу оспорената заповед. Претендира разноски за двете инстанции. С допълнителна молба прави възражение за прекомерност за заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Ответникът - Т. Ф. Ш., чрез пълномощника адвокат П. Василев, в представен писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва жалбата и пледира за отхвърлянето й. Претендира разноски съгласно представен списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред АССГ е образувано по жалба на Т. Ш. против заповед № 1961 от 13.11.2024 г., с която на горепосоченото правно основание - чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 ЗДСл е прекратено служебното му правоотношение на длъжността - „главен експерт“, ранг V старши, Дирекция „Договориране по прилагане на мерки за развитие на селските райони“, отдел „Договаряне и подбор на проекти“, считано от 13.11.2024 г. Като причина е посочена: обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. Определено е на основание чл. 61 ЗДСл на служителя да бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и в предвидената писмена форма. Позовал се е на изричното изискване по чл. 108, ал. 1, изр. 2 ЗДСл, в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5, в акта да се посочват и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Установил е, че в процесната заповед или друг приложен документ съставен по повод издаването й, не се съдържа позоваване на такива факти. Органът не е изпълнил и указанията на съда по разпределение на доказателствената тежест в същата насока. Поради това е прието, че заповедта е издадена в противоречие с материалния закон, при липса на предпоставките по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл и съществено нарушение на административно-производствените правила, изразяващо се в неспазване на изискванията за съдържание по чл. 108, ал. 1, изр. 2 ЗДСл. При тези мотиви АССГ е отменил оспорената пред него заповед. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационният състав изцяло споделя мотива на първоинстанционния съд за отмяна на оспорената заповед - допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила и на изискванията на специалната разпоредба на чл. 108, aл. 1, предл. 2 ЗДСл, изразяващо се в липсата на посочено фактическо основание за издаването на заповедта. Съгласно тази норма, служебното правоотношение се прекратява от органа по назначаването с административен акт, който се издава в писмена форма и трябва да съдържа правното основание за прекратяване и придобития ранг на държавна служба. Само в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, какъвто е настоящият, актът следва да съдържа и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. След като законодателят е предвидил това изрично, посочването на фактически обстоятелства в тези актове е абсолютно задължително и представлява условие за законосъобразност на административния акт. В процесната заповед, с оглед описаното й по-горе съдържание, няма изложени никакви фактически обстоятелства от които да се установи в хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, каква е обективната невъзможност за Т. Ш. да изпълнява служебните си задължения. Такава невъзможност не може да се установи и от приложената преписка, с оглед евентуалното приложение на тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК на ВС. Въпреки направените в касационната жалба твърдения за настъпили обективни промени в службата и приети нови критерии на които Т. Ш. не отговаря, касаторът дори не посочва какви са те, за да може да бъде извършена дължимата проверка за законосъобразност. В ЗДСл действително няма легално определение на понятието „обективна невъзможност“ за изпълнение на служебните задължения, но съдебната практика приема, че се касае за състояние, възникнало по причини, стоящи извън волята на страните по служебното правоотношение, поради което те са непреодолими. В атакуваното решение на АССГ правилно са определени трите кумулативни условия, които следва да са налице, за да се приеме обективна невъзможност, но органът по никакъв начин не е установил наличието им. Предвид горното се налага извода, че заповедта е издадена при нарушение на изискванията за форма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и на специалната разпоредба на чл. 108, ал. 1, предл. 2 ЗДСл, изразяващи се в липса на фактическо основание за издаване на заповедта, довело и до несъответствието й с материалноправните разпоредби. Не са налице посочените в касационната жалба основания за отмяна на съдебния акт. Решението на АССГ е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано, поради което следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция има ответната страна, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 3 АПК, в тежест на ДФЗ следва да се възложат сторените от Т. Ш. разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 665 евро (1300 лева), съгласно договора за правна помощ и инкорпорираната в него разписка. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно предвид обема на предоставената адвокатска защита и факта, че същото е в размер близък до посочения в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение