Определение № 1978 от 03.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 947/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. М. И. П. – А., особен представител на ответника Б. А. А., против определение № 830/16.03.2026 г. по в.ч.гр.д. № 396/2026 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е оставена без разглеждане частна жалба с вх. № 153664/2025 г. срещу определение № 24819/2025 г. по гр.д. № 11316/2024 г. на Софийски градски съд.

С частната жалба и допълнението към нея от 06.04.2026 г. частният жалбоподател оспорва определението на апелативния съд и иска неговата отмяна с доводи, че определеното от съда адвокатско възнаграждение е занижено. Развива подробни съображения в подкрепа на тезата си.

Заявява искане за отправяне на преюдициално запитване пред Съда на Европейския съюз по следните въпроси:

1. Как следва да се тълкува правото на Европейския съюз, в частност Директива 98/05/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията, Директива на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги (77/249/ЕИО), Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, член 101, параграф 1 от ДФЕС, и двете решения на СЕС, постановени по преюдициални запитвания, сред които: решение на Съда на Европейския съюз от 23 ноември 2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, както и решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22, и кои са обективните критерии и преследваните цели от обществен интерес, изведени от същите актове, приложими от съда по правоприлагане при преценка за пропорционалност на дължимото адвокатско възнаграждение на особения прездставител на страна, назначен в производства като това по чл. 47, ал. 6 ГПК ? С оглед на изведените от СЕС обективни критерии относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за особения представител на страна (сред които евентуално пазарен размер на възнаграждението при сходни случаи, икономически и правни условия при предоставяне на адвокатската услуга, както и разходи за дейността на адвоката-особен представител) дали разпоредбите на чл. 36а от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 36, ал. 3 и ал. 4 от Закона за адвокатурата противоречат на правото на Съюза и в частност на Директива 98/05/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията, Директива на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги (77/249/ЕИО), Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и член 101, параграф 1 от ДФЕС?

2. Как следва да се тълкуват изведените съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 23 ноември 2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 и второ решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, обективни критерии “икономически и правни условия”, приложими в производства като това по чл. 78, ал. 5 ГПК, и дали същите обективни критерии – “икономически и правни условия” са приложими при преценка какъв следва да бъде размерът на дължимото адвокатско възнаграждение на особения представител в производства като това по чл.47, ал. 6 ГПК? Как следва да се тълкуват изведените в същите решения две легитимни цели: зачитане на обществения интерес чрез осигуряване на достъп на гражданите и юридическите лица до правосъдие и квалифицирана правна помощ и предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги и дали същите обективни критерии и цели обосновават изискване съдът по правоприлагане да направи преценка дали присъдените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение на особения представител в производства като това по чл. 47, ал. 6 ГПК покриват както пазарната стойност на вложения адвокатски труд по делото, съобразена с неговия предмет, фактическа и правна сложност и конкретно извършените действия на адвоката, така и необходимите и съпътстващи дейността на адвоката разноски и публично-правни задължения при предоставяне на конкретната адвокатска услуга (извършената дейност като особен представител на страна по делото), без които предприятието на адвоката не би могло да функционира, а качеството на предоставената адвокатска услуга не би могло да бъде осигурено?

3. Въпрос дали разпоредбите на чл. 47, ал. 6 ГПК (когато установи редовността на връчването, съдът разпорежда съобщението да се приложи към делото и назначава особен представител на разноски на ищеца, а размерът на възнаграждението за особен представител се определя при условията и по реда на чл. 36а от Закона за адвокатурата), на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Закона за адвокатурата (адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът на възнаграждението се уговаря с договор между страните и следва да бъде справедлив и обоснован), на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (когато между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента не е уговорено възнаграждение, по искане на съда или на адвоката, адвокатският съвет на адвокатската колегия, в която членува адвокатът, с мотивирано решение определя възнаграждението при спазване на следните критерии: 1. фактическата и правна сложност на случая; 2. засегнатия интерес; 3. условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; 4. квалификацията, опита и специализацията на адвоката), и на чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата ( правилата и начинът за прилагане на критериите по ал. 3 при определяне на възнаграждение при липса на договор се определят в наредба, издадена от министъра на правосъдието съвместно с Висшия адвокатски съвет) отговарят на съюзните актове, посочени във въпрос № 1, и дали въведените законови критерии съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 36, ал.1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от Закона за адвокатурата представляват достатъчни, необходими и относими мерки за прилагане на критериите и целите на Директива 98/05/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията, Директива на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги (77/249/ЕИО), Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, член 101, параграф 1 от ДФЕС, и двете решения на СЕС, постановени по преюдициални запитвания, сред които: решение на Съда на Европейския съюз от 23 ноември 2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, както и решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, прилагани в производства като това по чл. 47, ал. 6 ГПК?

4. Следва ли Директива 98/05/ЕО на Европейския парламент и Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията, Директива на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги (77/249/ЕИО), Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, член 101, параграф 1 ДФЕС, и двете решения на СЕС, постановени по преюдициални запитвания: решение на Съда на Европейския съюз от 23 ноември 2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16, както и решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, да се разбират в смисъл, че легитимните цели, които оправдават прилагане на национална правна норма като разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, изискват запитващият съд/съдът по правоприлагане, респ. Адвокатският съвет първо да провери дали при определяне размера на адвокатско възнаграждение на особения представител биха се изпълнили легитимните цели от обществен интерес за осигуряване на достъп до съд и за предоставяне на качествена адвокатска защита, при което съдът, респ. Адвокатският съвет следва да отчете текущите икономически и правните условия при предоставяне на идентична или сходна адвокатска услуга, пазарните нива на заплащане на адвокатския труд, необходимите и присъщи разходи за упражняване на адвокатска дейност, дължимите от адвоката публично - правни задължения за заплащане на осигуровки и данъци, задължителни застраховки, такси и другите задължително съпътстващи адвокатската дейност разходи?

В подадения отговор насрещната страна “ЮтеКредит България” ЕООД оспорва частната жалба като недопустима и неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното:

Разглежданата частна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

В обжалваното определение съставът на апелативния съд е приел, че се оспорват присъдени разноски, без да е отправено към решаващия съд искане за изменение на акта по реда на чл. 248 ГПК (към датата на сезиране на САС с частната жалба - 18.12.2025 г.), поради което е намерил частната жалба за недопустима и я е оставил без разглеждане.

По настоящото дело частният жалбоподател иска да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС. Поставените въпроси в искането са свързани с преценката на размера на дължимото адвокатско възнаграждение на особен представител, назначен по чл. 47, ал.6 ГПК, което не е предмет на настоящото производство пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. В настоящото производство се решава процесуалноправен въпрос относно допустимостта на частната жалба срещу определението на въззивния съд по чл. 77 ГПК, а не се дава разрешение по същество. Това препятства положителна преценка за необходимост от отправяне на преюдициално запитване до СЕС по поставените въпроси и искането следва да бъде оставено без уважение.

Обжалваното определение на апелативния съд е правилно.

С определение № 24819/05.12.2025 г. по гр.д. № 11316/2024 г. на СГС е указано да се изплати от бюджета на съда на адв. М. И. П. – А., особен представител на ответника и въззиваем Б. А., сумата от 150 лева - възнаграждение по въззивното дело, и на основание чл. 77 ГПК дружеството “ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК[ЕИК], е осъдено да заплати по сметка на СГС тази сума.

На 18.12.2025 г. от адв. М. И. П. – А., особен представител на ответника Б. А., е подаден документ, в заглавната част на който е посочено, че е молба за поправка на явна фактическа грешка, искане за изменение и допълнение на определението по реда на чл. 248 ГПК, частна жалба срещу определение № 24819/05.12.2025 г. на СГС, възз. IV-е състав по в.гр.д. № 11316/2024 г. Частната жалба е администрирана до Апелативен съд – София.

В случая от съдържанието на гореописания документ може да се приеме, че обективира искане по чл. 248 ГПК. На обжалване подлежи актът на СГС по реда на чл. 248 ГПК, а не определението за определяне на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. С оглед на горното правилно е процедирал апелативният съд, като е оставил без разглеждане частната жалба срещу определение № 24819/05.12.2025 г.

Ето защо, разглежданата в настоящото производство частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение на апелативния съд следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,