Определение № 4838 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3751/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Г. И., чрез адв. А. С., срещу определение № 12583/12.08.2024 г. по в. гр. д. № 11240/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение № 2106/01.08.2022 г., в частта за разноските. В частната жалба се сочат основания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Жалбоподателката поддържа, че с въззивното решение съдът неправилно е присъдил на ответната страна по спора разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78 ГПК. Твърди се, че правният спор се развива по ЗЗДискр., с оглед на което следва да намери приложение разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр., която изключва отговорността на ищцата да възстанови на противната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски, ако искът бъде отхвърлен. Позовава се на решение № 871/20.11.2011 г. по гр. д. №1452/2009 на ВКС, IV г.о.и определение № 99/09.03.2016 г. по ч. гр. д. №925/2016 г. на ВКС, III г.о. Ответникът по частната жалба - Детска градина № 164 „Зорница“, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е депозирал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по в. гр. д. № 11240/2021 г. е образувано пред Софийски градски съд по повод въззивна жалба на М. Г. И. срещу решение № 20164467/28.07.2021 г. по гр. д. №32939/2020 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. Г. И. срещу Детска градина № 164 „Зорница“ обективно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за установяване осъществяване на пряка/непряка множествена дискриминация по признаците пол, възраст и лично положение, при извършеното на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ във връзка с чл. 69в КСО уволнение със заповед № СОА20-РД157217/ 21.05.2020г. на Кмета на Столична община спрямо ищцата, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на заповед № СОА20-РД157217/21.05.2020г. на Кмета на Столична община, с която е прекратено трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ и иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване ищцата на заеманата от нея преди уволнението й длъжност „директор” на Детска градина №164 „Зорница”. В производството пред втората инстанция въззиваемата страна - Детска градина №164 „Зорница”, е била представлявана от процесуален представител адв. Е. З., представено е пълномощно, договор за правна защита и съдействие от 03.02.2022 г., както и списък по чл. 80 ГПК. С решение № 2106/01.08.2022 г. Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, като вместо това е постановил решение, с което е признал уволнението за незаконно, отменил го е и е възстановил ищцата М. И. на заеманата от нея преди уволнението длъжност. В останалата му част, с която е отхвърлен искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., съдът е потвърдил първоинстанционното решение. С решението си Софийски градски съд на основание чл. 78 ГПК се е произнесъл и по дължимостта на разноските в производството съразмерно с уважената и отхвърлена част от иска, като е осъдил Детска градина № 164 „Зорница“ да заплати на адв. А. В. С. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 2520 лв. за две съдебни инстанции, съответно е осъдил М. Г. И. да заплати на Детска градина № 164 „Зорница“ сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК въззивницата М. Г. И. е сезирала съда с молба за изменение на решението в частта за разноските, с която е осъдена да заплати на ответната страна по спора сумата от 400 лв. като възнаграждение. С обжалваното в настоящото производство определение съдът е оставил молбата без уважение с мотиви, че по приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. е формирана трайна съдебна практика на ВКС, според която нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, които са освободени от заплащане на дължимите от тях държавни такси и разноски за водене на делото, но не и от отговорността за заплащане на направените от насрещната страна разноски по делото. Посочено е, че в решение № 192/25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. е аналогична на чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ относно иска по § 4и ЗСПЗЗ, чл. 7, ал. 1, изр. 3 ЗВСОНИ и др., съгласно които разпоредби ищеца не внася държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищеца с фиска, но не го освобождават от задължението да възстанови на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спорът, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебно-деловодните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото - чл. 78, ал. 2 ГПК. Следователно нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца /в този смисъл е посочено определение № 595/22.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 109/2019 г., III г. о., ГК, определение № 18/27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2019 г., IV г. о., ГК, определение № 217/7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2021 г., IV г. о., ГК/. Настоящият състав на ВКС споделя изводите в обжалваното определение, като намира, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. не дерогира общото правило, уредено в процесуалния закон /чл. 78 ГПК/, съгласно което страната, която е получила неблагоприятно за нея решение дължи на насрещната страна направените от нея разходи за защита в съдебното производство. В производствата по ЗЗДискр. действително ищецът не дължи внасяне на държавни такси и разноски, свързани с провеждането на съдебното производство, но същият не се освобождава от задължението му по чл. 78, ал. 3 ГПК, респективно от това по чл. 78, ал. 8 ГПК. Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. е аналогична на тази на чл. 83 ГПК. Според чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да освободи страната от задължението й за внасяне на държавна такса и разноски за съответното производство, но не и от отговорността й за разноски по чл. 78 от ГПК към другата страна в производството. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респективно при обжалване пред съответната съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. В случая въззиваемата страна - Детска градина № 164 „Зорница“, своевременно е заявила искането си за присъждане на разноски за производството пред въззивната инстанция - до приключване на устните състезания по делото, като е представила договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.. Договорът за правна помощ има характер на разписка за плащане на уговореаното възнаграждение. При това положение, с оглед на неснователността на въззивната жалба на М. Г. И. – по отношение на претенцията по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., на ответника-въззиваем се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за защита по тази въззивна жалба. Относно размера на дължимото възнаграждение в размер на 400 лв., правилно въззивният съд е преценил, че същият не е прекомерен, тъй като е съобразен с разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските е неоснователно и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение,