Решение № 4821 от 30.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9839/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. Н. З., от гр. Варна, чрез представител по пълномощие адвокат М. Тодоров от Адвокатска колегия гр. Варна против решение № 5695 от 27 май 2025 год. постановено по адм. дело № 2902/2024 год. по описа на Административен съд гр.Варна. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В подкрепа на това оспорване заявява, че приетите за установени факти и обстоятелства не се подкрепят по категоричен начин от събраните в хода на съдебното производство доказателства. Намира, че първоинстанционният съд неправилно е приел за установено, че мястото на паркиране на лекия автомобил попада в обхвата на синя зона за паркиране. Счита, че в проведеното производство не е установено по безспорен начин обозначаване на мястото за паркиране, доколкото от представените веществени доказателства (снимки) ясно се визуализира липсата на хоризонтална маркировка, указваща място на паркиране. Предвид липсата на маркировка, за водачът не било възможно да разбере, че мястото на което е паркирал лекия автомобил е място за платено паркиране – синя зона, поради което за него не е възникнало задължение за плащане. Отделно от изложеното намира, че в случая не са ангажирани и доказателства за поставяне на пътен знак по съответния ред, указващ въведена зона за платено паркиране. В допълнение излага доводи, че решаващият съд, в нарушение на процесуалните правила, е приел, че действието на синя зона срещу вход-изход на цитирания в първоначалната жалба адрес, не е изключено по силата на чл. 98, ал. 2, т. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). В тази връзка, обосновава извод, че доколкото паркирането на посоченото място е било забранено по силата на посочената разпоредба, то това място не можело да представлява такова за платено паркиране и съответно не е била дължима такса за паркиране. Предвид така развитите доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспорения съдебен акт и постановяване на друг, по силата на който да се отмени обжалваната ПАМ. Претендират се и присъждане на разноски. Ответниците по касационна жалба – Б. В. Н. и Р. Д. Х. – служители в ОП „Паркиране и репатриране“ – гр. Пловдив, не изразяват становище по допустимостта и основателността на оспорването. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено от фактическа страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на К. Н. З. срещу принудителната административна мярка (ПАМ) „Принудително блокиране“, наложена от служителите на ОП „Паркиране и репатриране“ - гр. Пловдив Б. В. Н. и Р. Д. Х. чрез поставяне на скоба № 31 на ползвания от нея автомобил „Тойота Корола“ с рег. № [рег. номер], за което от страна на същите бил съставен констативен протокол за принудително блокиране № 146731 от 14 октомври 2024 год. За да постанови обжалваното решение, съдът въз основа на приетите по делото доказателства, от фактическа страна е установил, че на 14 октомври 2024 год. К. Н. З. паркирала управлявания от нея лек автомобила с рег. № [рег. номер] в гр. Пловдив на [улица]. Доколкото посочената улица попадала в обхвата на действие на синя зона, същата изпратила в 11:33 ч. от мобилния си телефон съобщение на посоченият номер в указателната табела. След извършеното по този начин плащане, жалбоподателката получила съобщение от мобилния оператор за платено паркиране на лек автомобил рег. № [рег. номер] до 12:33 ч. в синя зона и второ съобщение за това, че остават десет минути престой в синя зона на лек автомобил рег. № [рег. номер] до 12:33 ч. След изтичане на определеното за паркиране време, същата не заплатила дължимата съгласно чл.10, ал.2 от Наредбата за организация на движението и паркирането на територията на община Пловдив (Наредбата) вр. с Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на община Пловдив, такса са следващ час на паркиране. На същата дата, в 12:40 ч. служителите на ОП „ Паркиране и репатриране“ гр. Пловдив Б. В. Н. и Р. Д. Х. поставили на автомобила скоба на предна лява гума, с което блокирали движението му. За така извършеното от тях действие по принудително блокиране съставили констативен протокол за принудително блокиране № 146731 от 14 октомври 2024 год., в който било посочено, че принудителното блокиране е извършено на основание чл. 26 от Наредбата. Към него били изготвени и два броя снимки. За да отхвърли жалбата, съдът от правна страна е изложил подробни съображения, че ПАМ е издадена от компетентен административен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. По отношение на материалната законосъобразност на оспорената ПАМ, първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства безспорно се установя, че процесният автомобил е бил паркиран на място, което попада в обхвата на действие на определената с Наредбата синя зона за платено паркиране. Приел е, че действието на синята зона срещу вход-изхода на цитираният в жалбата адрес не е изключено по силата на разпоредбата на чл.98, ал.2, т.1 ЗДвП, доколкото от страна на жалбоподателката не са били установени релевантните за тази норма факти, намиращи се в нейна доказателствена тежест. Налице били и предпоставките за осъществяване на принудителната административна мярка, доколкото по отношение на лекия автомобил след изтичане на времето, за което е била първоначално заплатена дължимата такса за платено паркиране, не е било заявено удължаване на времето за престоя на заеманото място в обхвата на синя зона. В съответствие с така развитите мотиви, съдът е формулирал извод за законосъобразност на оспорената ПАМ, поради което и отхвърлил жалбата, като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият касационен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния административен съд по отношение компетентността на административния орган. Разпоредбата на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП указва, че служби за контрол, определени от кметовете на общините използват техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3, до заплащане на цената и на разходите по прилагане на техническото средство. От своя страна, текста на чл. 99, ал. 1 ЗДвП указва, че в населените места собственикът или администрацията, управляваща пътя, може да определи райони, пътища или части от пътища за зони за платено и безплатно паркиране в определени часове на денонощието, като, ал. 3 предвижда, че общинският съвет определя цената за паркиране на местата по, ал. 1, както и условията и реда за плащането й от водачите на специализираното звено на общината или на юридическото лице по чл. 14, ал. 1, т. 5 от Закона за обществените поръчки, на което е предоставено управлението на тези места, включително приема годишния инвестиционен план. Анализът на цитираната правна регламентация обосновава извод, съгласно който, фактическият състав за законосъобразното прилагане на ПАМ - принудително задържане на ППС с техническо средство тип "скоба", изисква кумулативното наличие на следните елементи: 1. Наличие на ППС, паркирано в зона, определена за платено паркиране; 2. Паркирането да е във време, за което е дължимо заплащане; 3. Да е установена липсата на извършено плащане, за времето, за което такова е дължимо. Липсата на който и да е от тези елементи от фактическия състав обосновава незаконосъобразност на приложената ПАМ. От представените по делото писмени доказателства и снимков материал безспорно се установява, че за паркирания лек автомобил не е заплатена такса по чл. 99, ал. 3 ЗДвП, в следствие на което в 12:40 часа на 14 октомври 2025 год. е поставено техническо средство /скоба/. Посочените обстоятелства не са опровергани от страните по делото. В конкретния случай са налице всички предпоставки на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП - процесното МПС е паркирано и не е заплатена дължимата цена по чл. 99, ал. 3 ЗДвП, използвано е техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство и разрешеното време за паркиране, указано на неподвижен пътен знак е изтекло. Следва изрично да бъде подчертано, че видно от събраните по делото доказателства – списък Приложение № 1 от Наредбата за организацията на движението и паркирането на територията на община Пловдив и приложената схема на която са отразени поставените по [улица], гр. Пловдив пътни знаци, безспорно се установява обхвата на действието на синя зона за платено паркиране, както и наличието на поставени пътни знаци, а именно табела Т17 – с текст указващ платено паркиране в синя зона. Допълнителна индиция, че касаторът е бил запознат с посоченото обстоятелство, е че е изпратил кратко съобщение за заплащане на платено паркиране за времето от 11:33 ч. до 12:33 ч. В този смисъл настоящият касационен състав приема, че липсата/наличието на хоризонтална маркировка не води до друг правен извод, доколкото действието на пътния знак Т17 е обозначено недвусмислено и касаторът е била запозната с него. За пълнота на изложеното следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 2, т. 1 ЗДвП освен в посочените в ал. 1 случаи паркирането е забранено: 1. пред входовете на паркове, театри, кина, предприятия, както и на други места, където е възможно да влизат или да излизат пътни превозни средства. Действително установената с нормативен акт забрана за престой и паркиране, посочена в чл. 98, ал. 2, т. 1 ЗДвП пред входове, не би могла да бъде преодоляна чрез заплащане на регламентираната такса за паркиране в зона за почасово паркиране, поради което местата, непосредствено пред входовете не могат да попадат в обхвата на такава зона. В настоящия случай по делото не се установява наличието на посоченото изключение, нито са ангажирани годни доказателства, които да обосноват неговото приложение. От събраните по делото доказателства се установява, че касаторът е паркирал собствения му лек автомобил на [улица]от дясната страна срещу вход- изход на сграда. В тази връзка, следва да се посочи, че начина по който е паркиран лекият автомобил не прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Нещо повече, видно от представените снимки, находящи се на л. 41 и 42 от първоинстанционното дело, налице е достатъчно разстояние за безпроблемното и безопасно влизане и излизане на пътни превозни средства от входа/изхода на срещуположната сграда. С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост са неоснователни. Съдът правилно е установил релевантните за предмета на спора факти, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението му като правилно следва да бъде оставено в сила. Разноски по делото се претендират само от касатора. С оглед изхода на делото обаче, такива не следва да се присъждат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение