Определение № 2411 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2675/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 53185/30.04.2025 г. на А. Е. Ч., чрез адвокат В. Г. и адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 869/13.02.2025 г. по в. гр. д. № 225/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1.За доказателствената сила на официалния свидетелстващ документ, и в частност на материалната сила на акта за раждане, в случаите в които не е спазен редът за издаването им – притежават ли обвързваща сила на официални документи, при положение че е опорочена процедурата при съставянето им; 2. Относно задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора. В частност необходимо ли е съдът да изложи съображения за обективността на свидетелите и на двете спорещи страни в хипотезата на чл. 172 ГПК; 3. Как се преценява доказателствената сила на експертизата и задължен ли е съдът да изложи мотиви, независимо от това дали възприема или не експертното заключение, както и следва ли съдът да мотивира преценката си при разногласие и две взаимно изключващи се експертизи; 4. Допустимо ли е назначаването на повторна експертиза, без да е налице оспорване на експертизата, и без да са налице предпоставките на чл. 201 ГПК; 5. Служебното начало включва ли процесуални действия на въззивния съд относно попълване на делото с доказателства, без да е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК? Може ли съдът да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени с чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ГПК; 6. Формата за изразяване на волята на родител за припознаване на дете, предвидена от законодателя чрез кумулативни действия на припознаващия, за действителност ли е (ad solemnitatem), или за доказване? Какъв е фактическият състав на припознаването; 7. За значението на предварителна уговорка с наследодателите за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота и дали е необходимо още приживе на наследодателя тази негова воля да бъде доведена до знанието и на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт, като и има ли значение обстоятелството, че при изразяването на тази воля са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда; 8. Съставлява ли начало на владението и доказан момент за намерението за своене денят, в който владелецът е възприел и приел приживе изразената воля на собственика този имот да остане изключително за него. Ответникът по касация – К. Е. Ч., чрез адвокат Л. Д., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 20052956/25.02.2021 г. по гр.д. № 69532/2018 г. на Софийски районен съд. Вместо него е постановено друго, с което е допусната съдебна делба на основание чл. 69, ал. 1 ЗН при квоти от 1/2 ид. ч. за К. Е. Ч. и 1/2 ид.ч. за А. Е. Ч. на недвижим имот, представляващ апартамент №7 с идентификатор *****, находящ се в [населено място], [улица], ет.*, в сграда №*, с площ 154 кв.м., заедно с избено помещение и таванско помещение, заедно с 25/420 ид.ч. от общите части на сградата и дворното място с идентификатор ***, върху което е построена сградата, цялото с площ от 954,65 кв.м., съставляващо парцел *-* от кв.465 по плана на [населено място], м. „Ц.“. Въззивният съд е приел за установено, че Е. С. Ч. е сключил граждански брак с Л. Б. Ч. на 02.03.1986 г. На 24.06.1987 г. Е. е придобил от баща си С. М. Ч. въз основа на договор за замяна 1/2 ид.ч. от апартамент, находящ се на ет. * в сграда, с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 154 кв.м., заедно с избено и таванско помещения и 25/420 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място. На същата дата с договор за замяна Е. М. Г. е прехвърлила 1/2 ид.ч. от процесния имот на брат си -С. Ч.. На 09.12.1988 г. Е. и съпругата му Л. са дарили на Л. Ч. 1/2 ид.ч. от придобития в режим на СИО апартамент. Съдът е констатирал, че С. Ч. е починал на 25.11.1993 г. и е наследен от преживялата си съпруга Л. Ч., починала на 19.08.2007 г., и сина си Е. Ч., който е починал на 07.02.2009 г. и е оставил за законни наследници своите деца – А. Ч. и К. Ч.. Установено е, че А. Ч. отдал под наем на майка си Л. Ч. жилището по договор с нотариална заверка на подписите за период от 10 години, считано от 01.04.2009 г. На 29.09.2014 г. на А. Ч. е връчена нотариална покана от К. Ч. за заплащане на ежемесечен наем за ползването на съсобствения им имот. Пред въззивния съд са представени акт за раждане от 05.12.1995 г., от който е установено, че ищцата К. Ч. е [дата на раждане] от родители: Л. К. К. – майка, и Е. С. Ч. – баща, както и нотариално заверена декларация от 04.12.1995 г. за припознаване на роденото на 29.11.1995 г. дете К. от бащата Е., както и декларация от Л. К., с която е декларирала, че баща на детето К. е Е. и е съгласна то да носи неговите имена. Съдът е обявил, че му е служебно известно, че към 1995 г. при СРС е назначен нотариус Д.. По делото е представена извадка от регистъра на II нотариус при СРС, където е отразено, че Е. Ч. е декларирал припознаване на дете К. от майка Л. К.. Във въззивното производство е приета единична графологична експертиза, в чието заключениеиие е посочено, че подписът в декларацията за припознаване е положен от Е. Ч.. Заключението на мнозинството от тройната графологична експертиза, подписано с особено мнение е, че подписът за декларатор в декларацията за припознаване не е положен от Е.. От петорната графологична експертиза съдът е установил, че подписът за декларатор в декларацията за припознаване е положен от Е. Ч.. Според показанията на свидетелката В. Д. към 1995 г. в процесния апартамент е живяла майката на Е., а А. и майка му Л. са живеели на друго място, като през 2005 г. Е. отново е заживял в делбения имот. От показанията на майката на ищцата - Л. К., съдът е установил, че след 1995 г. в процесния апартамент е живяла бабата Л. Ч., като след 1990-91 г. А. и Л. са се изнесли да живеят в друг апартамент. През 2009 г. ключовете за апартамента са сменени от майката на А., а през 2014 г. ищцата и свидетелката са влезли с помощта на ключар, но след скандал са си тръгнали и повече не са правили опит за влизане в жилището. Свидетелката К. е заявила, че през 2004-2005 г. се е разделила с Е. Ч., като той се е върнал да живее в процесния апартамент. Посочила е, че след 2009 г. ответникът е заминал да учи в чужбина. Това обстоятелство се потвърждава от показанията на свидетеля Е. Р., който твърди, че преди 12-13 г. А. е заминал за Англия и от тогава никой не живее в апартамента, като дотогава е живял в процесния апартамент. След смъртта на бабата Л. в апартамента са останали Е. Ч., майката на ответника – Л., и самият А.. Свидетелката Л. Ч. е заявила, че А. Ч. е живял в процесното жилище от раждането си през 1986 г., като след 1999 г. тя е напуснала апартамента, но А. е останал да живее там с баба си. На 18-тия рожден ден на А. на тържество в тесен семеен кръг, вкл. и в присъствието на Е., бабата Л. Ч. е заявила, че иска да дари или завещае апартамента на А., като Е. не е имал нищо против. Дарението не е осъществено, тъй като здравословното състояние на Л. се е влошило, но А. е приел сериозно желанието на баба си, поради което е считал апартамента за свой. През 2009 г. свидетелката К. се е обадила и е поискала ключове от апартамента, но А. е отказал, след което сменил ключалката. През 2014 г. ищцата и майка й са разбили вратата на апартамента и влезли в него. При тези фактически данни съдът е приел, че А. и К. са наследили апартамента при квоти от 1/2 ид.ч. за всеки. Като неоснователно е посочено направеното от А. оспорване на произхода на К.. Прието е, че Е. Ч. е извършил припознаване на ищцата с нотариално заверена декларация от 04.12.1995 г. Оспорен е подписът на лицето, от което изхожда декларацията за припознаване, но от приетото по делото заключение на петорната графологическа експертиза е прието за установено, че подписът на декларатор е положен от Е. Ч., респ. декларацията е автентична. Оспорването на нотариалното удостоверяване на декларацията също е преценено като неоснователно, доколкото процедурата по чл. 486, ал. 2 ГПК /отм./ е спазена, като удостоверяването е записано в регистъра на II нотариус при Софийски районен съд. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника, че актът за раждане на ищцата е съставен неправилно поради нарушения на процедурата, уредена в Наредба за гражданското състояние /отм./. Посочено е, че припознаването е извършено с писменото съгласие на майката Л. К. и е вписано в акта за раждане, а като обявител на самото раждане е посочена също майката К.. Задължение съгласно чл. 35, ал. 1 Н. /отм./ за обявяване на раждането на детето е на бащата, но самото съобщение няма самостоятелно правно значение, доколкото същото е част от производството по съставяне на акта за раждане, има уведомителен характер спрямо длъжностното лице по гражданско състояние относно факта на раждането и неговото предназначение е свеждане до неговото знание за настъпилото юридическо събитие. Прието е, че обстоятелството, че това уведомление не е направено от активно легитимирано лице само по себе си не може да доведе до отпадане на материалната доказателствена сила на акта за раждане – да документира установен произход на лицето. Относно възражението за придобиване на жилището по давност съдът е изложил съображения, че наличието на уговорка за предаване на владението приживе от наследодателката Л. Ч. не е установено при условията на пълно и главно доказване. Индиции за съществуването на такава уговорка се съдържат единствено в показанията на майката на ответника Л. Ч., като съдът е взел предвид вероятната й заинтересованост от изхода на спора. Липсват данни за предаване на владението през 2004 г. от страна на бабата Л. Ч. на собствените й 7/8 ид.ч., нито за установяване на самостоятелна фактическа власт с намерението за придобиване на собствеността от А. Ч.. Макар ответникът да е живял в процесния апартамент до заминаването си в чужбина през 2010 г., той не е упражнявал владение върху апартамента, а първият момент, към който въззивният съд е счел, че е демонстрирал намерение за своене, е през 2009 г. – след смъртта на общия на страните наследодател Е., с оглед установената смяна на ключалката на спорното жилище. В заключение съдът е приел, че придобивна давност е започнала да тече през 2009 г., като тя е прекъсната с предявения от ищцата на 30.10.2018 г. иск за делба, с който са заявени по съдебен права върху имота, и към тази дата не е изтекъл законоустановеният в чл. 79, ал. 1 ЗС срок. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване, тъй като не е относим към решаващите правни изводи на въззивния съд. В тях е посочено, че Е. Ч. е припознал ищцата К. Ч. като свое дете по предвидения от закона ред. В установената съдебна практика се приема, че произходът от бащата следва да бъде отразен в акта за раждане, който с материална доказателствена сила установява правната връзка между баща и дете. Всеки акт за раждане трябва да съдържа данни за родителите на детето /чл. 45 ал. 1 т. 9 ЗГР/ и той доказва произхода от майката и бащата по отношение на всички. Следва да се посочи, че дори технически процедурата по съставяне на акта за раждане да е нарушена, то това не рефлектира върху валидно извършеното действие по припознаване, след като то е извършено с декларация и формата за това е спазена. И поставеният втори въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, вкл. събраните свидетелски показания. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. В практиката по приложението на чл. 172 ГПК /решение № 100/08.05.2018 г. по гр.д. № 1737/2017 г., IV г.о., ВКС/ е прието, че когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В случая въззивният съд е посочил, че липсват каквито и да е други доказателства, освен показания на майката на А. Ч., относно предаване владението на него от Л. Ч. по време на празненството за осемнадесетия рожден ден на последния. Следва да се посочи, че преценка на показанията при съобразяване с чл. 172 ГПК е в правомощията на съда съгласно чл. 12 ГПК и при липса на други доказателства, потвърждаващи твърденията на заинтересования свидетел, той има право да не приеме за установени тези твърдения. Третият и четвъртият въпроси, свързани с приложението на чл. 201 и чл. 202 ГПК относно назначаването на повторна експертиза и доказателствената сила на прието по делото заключение на вещото лице, също не са решени в противоречие с установената съдебна практика. В нея е прието, че заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да се обсъди наред с останалите доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. В случая съдът е назначил петорна графологическа експертиза, тъй като заключението по тройната експертиза не е било единодушно и е оспорено, а освен товае било в противоречие с първоначалната графологична експертиза. Прието е за обосновано заключението по петорната графологична експертиза, като за преценка на истинността на представената нотариално заверена декларация са взети предвид и други установени по делото обстоятелства. Посочено е, че Е. Ч. е живял заедно с ищцата и майка й до 2004-2005 г., когато се е върнал да живее в процесния апартамент. Оттук и изводът, че същият не е считал подписаната декларация за припознаване за невалидно съставена, възприемал е К. за своя дъщеря, съответно не е предприел действия по оспорване на нейния произход от баща. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност, са довели въззивния съд до заключението за автентичност на оспорения документ /декларация за припознаване/. Петият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като е свързан със становището на страната за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение на принципите на служебното и състезателното начало при попълване на делото с доказателства. В конкретния случай съдът в съответствие с приетото в т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, е констатирал, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, поради което е дал възможност на ищцата да предприеме действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснати да се извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените в него указания. Константно е прието в практиката на ВКС, че преклузията по чл. 266 ал. 1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила. Наличието на допуснати нарушения от пъровинстанционния съд при докладване на делото, обусловили събирането на нови доказателства във въззивното производство, е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, който не може да бъде предмет на проверка в настоящото производство по селекция на касационната жалба. Шестият въпрос относно формата, с която се изразява воля за припознаване на дете от страна на неговия родител, също не предпоставя допускане на касационно обжалване. Приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираното от касатора решение № 382 от 12.05.1995 г. по гр. д. № 722/1994 г., в което е посочено, че припознаването е валидно, ако е осъществено в предвидената в чл. 38 СК/отм./ форма - припозналият да е подписал пред длъжностното лице по гражданско състояние писмено заявление или да е представил декларация с нотариално заверен подпис, както е в процесния случай. Ето защо, с оглед установената автентичност на представената нотариално заверена декларация, въззивният съд е приел извършеното припознаване за действително и пораждащо съответните правни последици. И по последните два въпроса не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Те се поставят при фактическа обстановка, която не е приета за установена, поради което също са неотносими. От събраните по делото доказателства съдът е установил, че не е налице предаване на владението от страна на Л. Ч. в полза на А. Ч., поради което първият момент, в който ответникът е бил във фактическа власт на имота с обективирано намерение за своене, отричащо правата на ищцата, е след смъртта на наследодателя на страните. От този момент е започнала да тече придобивна давност, която не е изтекла до предявяване на иска за съдебна делба, с което същата е прекъсната. Несъгласието на касатора с този извод съставлява касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не може да послужи като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, касаторът следва да заплати в полза на ответницата по касация сторените от нея в настоящото съдебно производство разноски за адвокатско възнаграждение, за които е представено доказателство, че са платени – 501, 07 евро. Няма данни за заплащането на разликата до пълния размер на договореното възнаграждение от 1200 лева /613,55 евро/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.