Определение № 868 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 458/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. И. П. срещу постановеното по ч. гр. д. № 656/2024 г. на ВКС, Първо гражданско отделение, определение № 3951/26.08.2024 г., с което е оставена без разглеждане подадената от жалбоподателя частна касационна жалба против определение № 2049 от 07.08.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1363/2023 г. на Окръжен съд – Бургас и е прекратено производството по ч. гр. д. № 656/2024 г. на ВКС, Първо гражданско отделение. Ответниците по жалба не са подали отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Определението, предмет на частната жалба, е постановено в производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, с което състав на ВКС се е произнесъл по допустимостта на подадената частна касационна жалба, като е приел, че въззивното определение, постановено по жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК, е окончателно. С обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд, Първо г. о., като е извършил горната проверка, правилно е приел, че частната жалба е недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 7, е разяснено, че определение на окръжен съд, постановено по частна жалба срещу определение на районен съд по молба за спиране на изпълнението по чл. 524 ГПК не подлежи на касационно обжалване, освен в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК– когато въззивният съд за пръв път постанови спиране на изпълнението. Този извод е аргументиран с правната същност на производството по чл. 524 ГПК -специфично производство за обезпечаване на бъдещ иск (спирането на принудителното изпълнение обезпечава бъдещия иск на третото лице, заявяващо права върху присъдения имот, което по своя характер е обезпечителна мярка), както и с привременния характер на определението по чл. 524 ГПК (действието му е до приключване на производството по иска на третото лице, като целта му е да съхрани статуквото върху имота, предвид претендираното от третото лице право върху същия). Производството по чл. 524 ГПК е уредено като двуинстанционно, поради което и съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежи на касационно обжалване и въззивно определение, обезсилващо първоинстанционно определение и оставящо без разглеждане молбата по чл. 524 ГПК. В съответствие с константната практика на ВКС, цитирана в обжалвания акт, след като е отчетено, че настоящият случай не попада в хипотезата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, е прието, че въззивното определение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, частната касационна жалба се явява процесуално недопустима и правилно е оставена без разглеждане. Ето защо частната жалба срещу обжалваното определение, е неоснователна и следва да се остави без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.