Определение № 295 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2018 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби на двете ответници И. Е. Д. и Р. А. Ш.-П. срещу решение № 218/10.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 411/2017 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 12/11.01.2017 г. по гр. дело № 82/2016 г. на Старозагорския окръжен съд и на основание чл. 135 от ЗЗД е обявено за недействително по отношение на ищеца П. П. С. действието, извършено на 16.02.2016 г. от жалбоподателката Д., представляващо дарение в полза на жалбоподателката Ш.-П., чрез вътрешнобанков превод в системата на „Уникредит булбанк“ АД – [населено място] на сумата 49 900 лв. от сметка на първата по сметка на втората, до размер 26 400 лв.; в тежест на жалбоподателките са възложени разноски по делото. С определение № 544/22.11.2018 г. по частно гр. дело № 2015/2018 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. и с определение № 545/22.11.2018 г. по частно гр. дело № 2016/2018 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., на основание чл. 213 от ГПК тези две частни граждански дела са присъединени към настоящото гр. дело № 2017/2018 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин, предмет на разглеждане в настоящото производство по гр. дело № 2017/2018 г. са станали, и частната жалба на ищеца П. П. С. срещу определение № 1/04.01.2018 г. и частната жалба на ответницата И. Е. Д. срещу определение № 68/13.02.2018 г., с които две определения въззивният ПАС е отказал по реда на чл. 248 от ГПК, съответно – да допълни и да измени в частта за разноските, постановеното от него решение № 218/10.11.2017 г. С определение № 423/22.11.2018 г. производството по настоящото гр. дело № 2017/2018 г. е спряно, а с определение № 603/15.07.2019 г. същото е възобновено и е допуснато касационното обжалване на въззивното решение № 218/10.11.2017 г. С молба с вх. № 6445/16.07.2019 г. ищецът П. П. С., чрез пълномощника си адв. С. С. А.-С., заявява, че на основание чл. 233 от ГПК изцяло се отказва от предявения иск и моли съда да прекрати производството по делото и да обезсили постановените по него първоинстанционно и въззивно решение. В молбата се поддържа, че отказът от иска се прави поради това, че след депозиране на отговорите на касационните жалби жалбоподателката-ответница И. Д. погасила задължението си към ищеца. Поради това, последният моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски пред трите съдебни инстанции, като поддържа и че с поведението си ответниците са дали повод за завеждане на делото поради неплащане на дължимите на ищеца суми. Настоящият съдебен състав, като взе предвид, че волеизявлението за отказ от предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД е направено чрез изрично упълномощената за това от ищеца, адв. С. С. А.-С. – с пълномощно, приложено към молбата с вх. № 6445/16.07.2019 г. (чл. 34, ал. 3 от ГПК), намира че на основание чл. 233 от ГПК производството по делото следва да бъде прекратено, като бъдат обезсилени постановените по него първоинстанционно и въззивно и решение, както и обжалваните определения на въззивния съд, с които същият по реда на чл. 248 от ГПК е отказал да допълни и да измени в частта за разноските въззивното решение. С молбата си с вх. № 6445/16.07.2019 г. ищецът не е посочил и представил доказателства в подкрепа на твърденията си, отказът от иска му по чл. 135 от ЗЗД да е направен поради извършено в течение на касационното производство по делото от страна на жалбоподателката-ответница И. Д., погасяване на паричното ѝ задължение, станало повод за предявяването на иска по чл. 135 от ЗЗД, респ. – остава недоказана, сочената в молбата на ищеца хипотеза, двете ответници с поведението си да са станали повод за завеждане на делото по смисъла на чл. 78, ал. 2 от ГПК. При това положение, няма основание да се присъждат, претендираните от ищеца разноски по делото. Обратно – налице е хипотезата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, поради което ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати, претендираните и направени от двете ответници, разноски за производството пред трите съдебни инстанции по делото. Двете ответници са заплатили сумите от по 2 030 лв. за адвокатски възнаграждения за защитата им пред първата инстанция, както и сумите от по 30 лв. за държавни такси по касационните им жалби. Ответницата И. Д. е заплатила и сумата 15 лв. за държавна такса по частната ѝ жалба срещу определение № 68/13.02.2018 г. Неоснователно е възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК, тъй като направените от ответниците разноски за заплатените адвокатски възнаграждения в размер от по 2 030 лв. са съобразени с действителната фактическа и правна сложност на делото пред първата инстанция; несъмнен критерий в тази насока е и обстоятелството, че за тази съдебна инстанция самият ищец е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер 6 081 лв. В заключение, ищецът следва да бъде осъден да заплати разноски по делото в следните размери: на ответницата И. Д. – сумата 2 075 лв. и на ответницата Р. Ш.-П. – сумата 2 060 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,