Определение № 3262 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3404/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2398 от 19.04.2024г. по гр.д. № 9446/2022г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 05.04.2022 г., постановено по гр. дело № 20806/2020 г. на Софийски районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от Ф. И. Ц. (конституиран на основание чл. 227 ГПК на мястото на Е. Т. К.), М. К. Н. и Р. К. С. установителен иск за признаване за установено по отношение на Н. Т. Й., М. П. В., П. Д. В., П. Т. П., Б. П. Т. и Е. П. И., че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], р-н В., [улица] по КККР, при дялове 1/2 ид.ч. за Ф. Ц. и по 1/4 ид.ч. за М. Н. и Р. С.; отхвърлен е и предявеният от същите ищци иск по чл. 108 ЗС срещу Н. Т. Й. за предаване владението върху горепосочения поземлен имот. Касационната жалба е подадена от ищците по иска Ф. И. Ц., М. К. Н. и Р. К. С. чрез адв. М.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и поради очевидна неправилност. Ответницата по касационната жалба Н. Й. чрез пълномощниците си адв. Х. и Х. мотивирано оспорва предпоставките за достъп до касация. Ответниците М. и П. В. чрез адвокат Т. също вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Останалите ответници не са представили писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е от ищците Ф. Ц. (правоприемник на първоначалната ищца Е. К.), М. Н. и Р. С. установителен иск за собственост срещу всички ответници, а срещу ответницата Н. Й. и ревандикационен иск относно поземлен имот в [населено място]. Правото си на собственост ищците основават на наследство и реституция по ЗВСОНИ и евентуално на придобивна давност. Твърдят, че имотът е бил собственост на наследодателя П. Г. въз основа на нотариален акт от 1934г.; негови наследници са К. С. и М. К., от които имотът бил отчужден по ЗОЕГПНС и е деактуван през 1996г. по реда на ЗВСОНИ. Ищците са наследници на двамата възстановени собственици и предприели действия по ограждане на имота и грижи за него. При вписване на имота в кадастралния регистър установили, че за същия имот е вписан договор за доброволна делба от 2010г., извършена между ответниците. Считат, че имат интерес да установят правото си на собственост спрямо всички участници в делбата, а не само спрямо съделителката Н. Т., която е получила процесния имот в свой дял. Ответниците П. В. и М. В. са оспорили правния интерес на ищците от насочване на настоящия иск срещу тях понеже не владеят и нямат претенции към имота. Ответницата Н. Й. е оспорила иска с твърдение, че процесният имот не е бил държавен, нито общински към датата на издаване на заповедите за деактуване. Според нея имотът е частна собственост от 1966г., когато е придобит от нейния наследодател З. Г. като обезщетение за нейната нива, отчуждена за държавна нужда. Оспорва ищците да са упражнявали фактическа власт. Заявява, че владее имота чрез сина си Г. Й.. Счита, че е придобила собствеността и по давност. По легитимацията на ищците е установено следното: С нотариален акт за делба от 1934 г. П. Г. е получил в дял парцел II-a по делбата, а именно: ливада от 17600 кв.м. с посочени съседи, в местността в.з.„К.“-К.. Наследници на П. Г. са К. С. и М. К.. През 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС от К. С. е отчуждена 1/2 ид.ч. от ливада от 10,5 дка в местн. „К.е“, а от М. К. е отчуждена 1/2 ид.ч. от ливада от 17,6 дка в същата местност, в качеството им на наследници на П. Г.. Със заповеди от 12.08.1996 г. са деактувани по 1/2 ид. ч. в полза на наследниците на М. К. и на К. С., а именно неусвоените площи от одържавената ливада в местн. „К.“, част от която е процесният имот с пл. №* с площ от 550 кв.м. в кв. 20, сега представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР. М. К. е починала и е оставила за наследник първоначалната ищца Е. К., а К. С. е наследен от другите двама ищци М. Н. и Р. С.. В хода на процеса е починала ищцата Е. К. и на нейно място е конституиран наследникът по завещание /заветник/ - Ф. Ц.. По легитимацията на ответниците е установено следното: С констативен нотариален акт №68 от 1966г. З. Д. Г., наследодател на ответниците П. П., Б. Т., Н. Й. и Е. Т. е призната за собственик по замяна на недвижим имот, представляващ нива в местн. „К.“ с площ 600 кв.м., която е Ѕ1/2 ид.ч. от 1500 кв.м., бивша собственост на К. С.; имотът е даден в замяна на имот на молителката, включен в блок на МНО [населено място]. Нотариалният акт е съставен въз основа на протокол на ТПС Комисия № 35 от 16 май 1956г. и удостоверение на ТКЗС от 1966г., че З. Д. Г. не е член на ТКЗС. С констативен нотариален акт № 75 от 1957г. В. М., праводател на ответниците М. В. и П. В., е призната за собственик по замяна въз основа на протокол на ТПС Комисия № 65 от 16.05.1956г. на имот от 350 кв.м. в м.„К.“ в землището на София-К., бивша собственост на К. С., даден в замяна срещу отчуждена нива от 2100 кв.м. в местн. „Р.“. С договор за доброволна делба от 09.12.2010г., сключен между всички ответници, е извършена делба на УПИ * и УПИ *, като процесният УПИ * е поставен в дял на ответницата Н. Й.. Приетата техническа експертиза установява идентичност между имот с пл.№* от к.л. *, ПИ с идентификатор *** по КККР и заменения имот по нотариалния акт на З. Д. от 1966г. Свидетелката А. е посещавала имота от 2000 г. до 2018 г. когато е правила огледи с цел продажба на имота. Според нея имотът е бил ограден със стара телена ограда с врата за автомобил и малка метална врата и тя не знае кой поддържа имота, нито от кого е направена оградата. Свидетелят Й. (син на ответницата Н. Й.) е участвал в изграждане на оградата на имота и трасирането през 1997г. Той сочи, че в имота има засадени дръвчета, метална масичка и столчета, стъклена масичка и барбекю и е ползван за отдих през годините, като е посещаван от сина му и неговото семейство по 5-6 пъти годишно. Според него вратата на имота е заключена, като ключовете се държат от майка му и не е виждал някой друг да влиза в имота. При тези фактически обстоятелства въззивният съд, разглеждайки първото придобивно основание на ищците, е счел, че то не е осъществено поради липса на втората предпоставка на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, а именно отчужденият имот да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или дружества. Към момента на влизане в сила на реституционния закон имотът не е в патримониума на държавата, респ. общината, а е частна собственост. С решенията ТПС- комисия имотът е излязъл от патримониума на държавата поради замяната му съгласно ЗТПС. Протоколите на ТПС комисиите за замяна имат характер на административни актове с гражданскоправни последици и представляват производен способ за придобиване на правото на собственост. Представеният констативен нотариален акт удостоверява правото на собственост, придобито въз основа на извършената замяна. В случая с извършената замяна имотът е изключен от имуществената сфера на ТКЗС. При влизане в сила на ЗВСОНИ имотът не се е намирал в патримониума на държавата, а във физически лица на основание извършени последващи разпоредителни сделки, така че не е могъл да бъде възстановен по ЗВСОНИ. По второто придобивно основание давностно владение, съдът е посочил, че ищците претендират такова с начало деактуването на имота със заповедите от 12.08.1996г. когато твърдят, че са започнали да извършват правни и фактически действия по управление и поддържане на имота - ограждане, изчистване, плащане на дължими данъци и такси, обжалване на градоустройствения план в периода от 2007 до 2013 г. При преценка на събраните доказателства в тази насока съдът счел за недоказан фактическият състав на придобивната давност. Не е установено постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено владение. Свидетелката А. твърди, че е посещавала имота много пъти, но само два пъти е била придружавана от ищеца Ф., което значи, че останалите пъти е успяла да извърши оглед в имота и без присъствието на считания от нея за собственик. Според нея входът към имота е през малка врата, която е била отворена винаги. Тя не установява наличието на други обективни предпоставки, обосноваващи т.нар. corpus, а именно владението да е явно - ищците да са оградили имота или да са го поддържали. По тези съображения въззивният съд е постановил отхвърляне на исковете. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав намира следното: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че решението противоречи на Тълкувателно решение № 11/2012 г. на ОСГК досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт; противоречи на Тълкувателно решение № 1/1995г. на ОСГК и на три каузални решения на Върховния касационен съд. Тълкувателно решение № 1/1995г. на ОСГК визира като първа предпоставка за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми към момента на влизане в сила на закона. Именно тази предпоставка е преценявал и решаващия съд, като е счел, че не е установена по делото. Противоречие с този акт не е налице. Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК е за доказателственото значение на констативния нотариален акт. Не е посочено в изложението, но вероятно във връзка с него са поставени въпросите: 1/ законосъобразно ли е решение, постановено въз основа на факти, които са презумирани, че са верни, въпреки че са оспорени и има доказателства, които ги опровергават; 2/ когато страна се легитимира с нотариален акт и се оспорва процедурата по издаване на този констативен нотариален акт, следва ли ползващият се от акта да докаже надлежността на процедурата; 3/ какви обстоятелства и обем от доказателства следва да ангажира ползващият се от КНА за имоти, получени по замяна по ЗТПС, при оспорване процедурата по замяна; 4/противопоставими ли са на възстановените собственици решения на ТПС Комисия, за които в констативен нотариален акт е отбелязано, че са влезли в сила като неоспорени, след като собствениците не са могли да ги оспорят, не са били уведомени за издаването им; 5/ при изрично оспорване на решение на ТПС Комисия, описано в констативен нотариален акт за получени по замяна имоти, следва ли да бъдат представени доказателства за тези решения от ползващата се от тях страна и в кой момент на процеса. Тези въпроси се базират на оплакването, че съдът не е взел предвид направеното от ищците оспорване на констативните нотариални актове за извършена замяна по ЗТПС и е зачел тези нотариални актове, без ответниците да са доказали удостовереното от нотариуса право. Противоречие с тълкувателния акт не се разкрива. Според даденото в него разрешение когато и двете страни в правния спор легитимират правото си на собственост с нотариални актове, то всяка страна следва да докаже фактическия състав на удостовереното от нотариуса право. В случая пряко противопоставяне на право за собственост, удостоверено с нотариални актове на спорещите страни, липсва. Затова даденото разрешение не е определящо за изхода на спора. Съдът е взел предвид нотариалния акт на наследодателя на ищците от 1934г., но е установил (както се твърди от ищците), че впоследствие имотът е отчужден в полза на държавата по реда на ЗОЕГПНС, от който момент имотът е излязъл от патримониума на наследодателя. Ответниците основават правата си върху имота на замяна, извършена от ТПС Комисия въз основа на Постановление на Министерски съвет от 26.08.1954г. за земеустрояването, групирането на земите и одворяването на ТКЗС, ДЗС и др. стопанства, в резултат на която одържавеният от наследодателя на ищците имот (част от него) е бил даден на праводателите на ответниците в замяна на техен имот, внесен в ТКЗС. Спорът е концентриран върху това дали правата по замяната препятстват възстановяването на собствеността върху одържавения имот по ЗВСОНИ. Правото на собственост, придобито при замените, извършени с протокол на ТПС Комисия, е удостоверено по надлежния ред с констативни нотариални актове. По делото не е представен протоколът за замяна на ТПС Комисията от 16.05.1956г., въз основа на който са издадени нотариалните актове на праводателите на ответниците. При разпределяне на доказателствената тежест на ответниците не са дадени указания за представянето му. Въззивният съд се е доверил на доказателствената сила на констативния нотариален акт, която не може да се счита оборена само със заявеното от ищците оспорване и непредставянето от страна на ответниците на протокола за замяна, без да им е указано, че носят тежест за това. Наред с това, съдът е взел предвид, че ищците основават правата си на реституция по ЗВСОНИ, а законова предпоставка за тази реституция е имотът да се намира в патримониума на държавата, общините или техни организации към влизане на закона в сила. Ето защо съдът е счел, че ищците имат задължение да установят тази предпоставка и не са успели да го сторят. След като по делото няма спор, че имотът на наследодателя на ищците, макар и със земеделски характер, е отчужден по ЗОЕГПНС и е станал държавна собственост, то към момента на извършените замени той е бил годен обект за замяна с частен имот, необходим за окрупняване земите на ТКЗС съгласно посоченото постановление. Пътят на защита на претендиращите реституция по ЗВСОНИ, ако имотът не е в патримониума на държавата към 21.02.1992г., е чрез иск по чл.7 ЗВСОНИ, чието предявяване е обвързано със срок. Следва да се допълни, че до приемането на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ с изменението в ДВ бр. 98/1997г. не са подлежали на реституция по този закон земеделските имоти, които са били продадени или предоставени на трети лица от ТКЗС или от други държавни или общински органи. С посочената разпоредба е прието, че правото на собственост и върху тези земи подлежи на възстановяване с изключение на изрично посочени в закона случаи. Такива изключения се съдържат в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ (за застроени имоти в урбанизирана територия), чл. 10б ЗСПЗЗ (за земи, върху които е съществено мероприятие, непозволяващо възстановяване на собствеността); частен случай на последното изключение е разпоредбата на чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, която се отнася за имоти, дадени в замяна по ЗТПС, които след това са застроени или с тях са извършени разпореждания преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Безспорно е от практиката по прилагане на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, че р азпоредбите са материалноправни, нямат обратно действие, поради което се прилагат само по отношение на неприключилите към момента на изменение на закона административни производства. До законодателната промяна на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, извършена с измененията с ДВ, бр.98/1997г. и бр.122/1997г. лицата, притежавали имотите преди замяната, нямат качество на правоимащи по чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ и тези имоти, ако впоследствие са били обобществени, подлежат на възстановяване в полза на получилите ги по замяна лица или изобщо не подлежат на възстановяване при липса на последващо отнемане. При действието на новите редакции на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал.3 ППЗСПЗЗ правоимащи за възстановяване на собствеността са лицата, притежавали заменения земеделски имот преди замяната, освен в хипотезите, когато има застрояване или извършени разпоредителни сделки в полза на трети лица, като в тези случаи замяната остава в сила. В този смисъл е Решение № 136/03.11.2017г. по гр.д. № 4813/2016 г. на I г.о. В случая, като е приел, че претендираният от ищците имот не се е намирал в патримониума на държавата към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, тъй като е бил придобит от праводателите на ответниците чрез замяна от ТПС Комисия, решаващият съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд. Посочените от касаторите конкретни решения на Върховния касационен съд: решение № 113 от 31.07.2014г. по гр.д. № 6740/2013г. на І г.о., Решение № 157 от 19.06.2013г. по гр.д. № 103/2012г. на І г.о. и Решение № 77 от 25.06.2019г. по гр.д.№ 2332/2018г. на ІІ г.о. дават разрешения за доказателствената сила на констативния нотариален акт, като се позовават на Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК. Нито едно от тях не се отнася до нотариален акт, удостоверяващ замяна по ЗТПС. Предвид гореизложеното те не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Основанието очевидна неправилност е обосновано от касаторите с твърдения, че при постановяване на акта са нарушени диспозитивното начало, служебното начало, състезателното начало и равенството на страните. Тези нарушения според тях са видни от извършеното несъобразяване с доказателствата на ищеца и прехвърляне на доказателствената тежест. Оплакванията за очевидна неправилност не могат да бъдат споделени. От прочита на решението не се разкрива такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила, нито нарушава горепосочените принципи на процеса. В обобщение, следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответниците по жалбата М. и П. В. следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. Ответницата Н. Й. не е представила доказателства за направени разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.