Определение № 1473 от 10.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1082/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Р. П. Б. от гр. Сливен против определение № 2223 от 27.11.2025 г. по адм.д. № 715/ 2025 г. по описа на Административен съд - Сливен, с което съдът е отхвърлил негово искане за спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на заповед № 25-1670-000139 от 26.10.2025 г. на началника на РУ - Сливен за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 6 месеца" на основание чл. 171, т. 1, б"з", подб. "гг" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Според частния жалбоподател определението е неправилно, тъй като съдът не е съобразил всички релевантни за спора обстоятелства, а именно, че той не е собственик на управлявания от него лек автомобил и не е могъл да знае за прекратената регистрация на превозното средство. навежда довод за нецелесъобразност на предварителното изпълнение, доколкото регистрационните табели на автомобила са свалени. Сочи, че с приложената спрямо него като водач принудителна мярка той е лишен от възможността да управлява моторни превозни средства в ежедневната си дейност и да обслужва семейството си. По подробно изложени съображения иска отмяна на определението и произнасяне по съществото на искането, като предварителното изпълнение на акта бъде спряно. Ответникът началникът на РУ - Сливен не изразява становище. Върховният административен съд приема частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е основателна. Административният съд - Сливен е сезиран с жалба от Р. Б. против заповед № 25-1670-000139 от 26.10.2025 г. на началника на РУ - Сливен за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 6 месеца" на основание чл. 171, т. 1, б"з", подб. "гг" ЗДвП, за това, че на 26.10.2025 г. в гр. Сливен Б. е управлявал лек автомобил, собственост на Х. М., който автомобил е бил със служебно прекратена регистрация на 02.10.2025 г. на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП - собственикът в двумесечен срок от придобиването на МПС не е изпълнил задължението си да регистрира превозното средство. Жалбоподателят е отправил с жалбата и искане по чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК за спиране на допуснатото по закон предварително изпъэлнение на акта съгласно чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Първоинстанционният съд е приел, че Р. Б. не е доказал по категоричен начин релевантното обстоятелство, че допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорената заповед ще му причини значителна или труднопоправима вреда по смисъла на чл. 166, ал. 4, вр. с ал. 2 АПК. Посочил е, че липсват доказателства за настъпване на значителни или труднопоправими вреди за лицето от предварителното изпълнение на акта, които да се противопоставят на защитимия обществен интерес, а именно осигуряване безопасността на движението по пътищата, поради което е отхвърлил искането като неоснователно. Определението е неправилно. Оспорената пред първоинстанционния съд заповед е за прилагане на ПАМ по чл. 171 ЗДвП. Предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП, и подадената жалба не спира изпълнението. В ЗДвП не са предвидени основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение, поради което намират приложение общите норми на чл. 166, ал. 2 и 4 АПК, съгласно които съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Тези последици следва да са от такова естество, че да могат да се противопоставят на значимостта на целите, които законът поставя с предварителното изпълнение. При ПАМ като вид административна принуда се реализира диспозицията на правната норма, в конкретната хипотеза чл. 171, т. 1, б"з", подб. "гг" ЗДвП. Законодателят е преценил прилагането на процесната ПАМ като породено от деяние с висока степен на обществена значимост. Затова допуснатото по закон предварително изпълнение на тази принудителна мярка е за защита на надделяващ значим обществен интерес. Следователно фактите, които жалбоподателят противопоставя, трябва да са със същата степен на значимост. В случая първоинстанционният съд директно е подложил на проверка дали твърдените от жалбоподателя вреди, които биха могли да му бъдат причинени от предварителното изпълнение на обжалваната заповед са с висока степен на значимост, противопоставена на обществения интерес, без да прецени представените по преписката релевантни доказателства и да анализира установеното деяние като основание на акта за допуснатото по закон предварително изпълнение от гледна точка на вида и характеристиката на приложената принудителна мярка и дали е постигната защитимата от закона цел. Безспорно всяко предварително изпълнение на административен акт може да причини неудобства и да засегне законни права и интереси на адресата. Действително, по силата на закон допуснатото незабавно изпълнение на оспорената заповед е в обществен интерес, но дали с него в случая е постигната тази защита е въпрос, на който следва да бъде даден отговор съобразно установените по делото факти. По своята правна природа ПАМ е средство за защита на права и законни интереси на други правни субекти, държавата и обществото. В случая допуснатото по закон предварително изпълнение на заповедта не постига реалният ефект на предварителното изпълнение. Допуснатото от закона предварително изпълнение не съдържа законова презумпция за непогрешимост, за избягване на несъразмерност с конкретната ситуация и несъизмеримост на вредите с целите на издадения административен акт. В случая жалбоподателят не е собственик на управляваното от него моторно превозно средство и въпреки обективната безвиновна отговорност за вмененото му с оспорената заповед нарушение, чиято законосъобразност е въпрос по същество, следва да бъде съобразено, че няма как водачът да бъде уведомен за дерегистрация на автомобила при положение, че администрацията няма задължение да уведоми и самия собственик предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 10 ЗДвП. При така установеното съдът приема, че следва да бъде спряно допуснатото по закон предварително изпълнение като законоустановена мярка, която е приспособена към нуждата от обезпечителна защита в административния процес, като осуетява осъществяване на материалните права или задължения, създадени с акта. По този начин спирането на изпълнението привременно брани заплашената правна сфера на жалбоподателя. То се изразява в спиране на действието на невлезлия в сила акт спрямо адресата, като в този случай насотящият съдебен състав съобразява и наличието на специфики в интензитета на правното въздействие. Предвид изложеното, като е достигнал до извод за неоснователност на искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорената заповед, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което предварителното изпълнение на заповедта бъде спряно до произнасянето на съда с влязъл в сила съдебен акт. Воден от горното, Върховният административен съд