Определение № 1615 от 04.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 686/2026 г.

Касационното производство е образувано по жалба на С. Н. против решение № 6/07.01.2025 г. по в. т. д. № 100/2024 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260069/2022 г. по т. д. № 717/2022 г. за уважаване на предявения от „Юробанк България“ АД срещу касаторката иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на 57 367, 80 лева – главница на основание договор за кредит HL 3015/28.07.2005г., и допълнителни споразумения към него от 10.07.2009 г., 29.06.2010 г., 07.07.2011 г., 02.06.2012 г. и 31.03.2014 г.; 8 968, 15 лева договорна лихва за периода 02.01.2016 г. - 30.10.2017 г.; 168 лева разноски за връчване на нотариални покани; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.10.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 9368/13.11.2017 г. в производството по ч.гр.д. № 17208/2017 г. по описа на 1 Районен съд – [населено място] въз основание чл. 417 ГПК

В жалбата се заявяват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон – чл. 14 ЗЗП, чл. 145, ал. 2 ЗЗП, и чл. 146 ЗЗП. Сочи се, че не е изяснено в пълнота при нищожност на клаузата относно променлив годишен лихвен процент какъв лихвен процент следва да заплаща потребителят при условие, че договорът е сключен при променлив лихвен процент – първоначално посочения в договора или друг. Прилагането на първоначалния лихвен процент за целия период на договора превръща ли договорения променлив лихвен процент във фиксиран и същото съставлява ли изменение на договора. Твърди се, че въззивното решение противоречи на разрешения, дадени от състави на ВКС, както и на практика на СЕС. Прави се искане за спиране на производството до произнасяне по образувано дело С-352/25 г. пред СЕС по въпросите :„1. Следва ли понятието „договорна клауза“ в чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО, относно неравноправните клаузи в потребителските договори, тълкувано и във връзка с изискванията за преценка на съда по чл. 4, пар. 1 от същата директива, да се тълкува в смисъл, че обозначава уговорка между потребител и търговец, която задължително се съдържа в обособено изречение или друг блок от текст (точка, буква, раздел) в писмен договор между тях, или същата следва да се тълкува като уговорка, отразяваща обща воля, независимо от формалното си оформление, дори когато се извлича от тълкуване на различни части от текста на писмен договор, като се посочи и по какви критерии се извършва това разграничение?

2. Следва ли чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, според която, ако в договор за потребителски кредит е включена клауза, която предвижда променлив лихвен процент, определен като сбор от фиксиран и променлив компонент, без да въвежда обективни критерии за изчисление на променливия компонент, и тази клауза бъде обявена поради това за неравноправна, договорът може да се прилага спрямо потребител, който не е направил нарочно изявление пред съда относно ефекта на тази клауза, като се запази като фиксиран лихвения процент, равен на сбора от двата компонента, който се е прилагал по договора за кредит към датата на неговото отпускане, ако същият е посочен в договора ясно с число?“

Поставените въпроси в преюдициалното запитване са от значение за изхода на настоящото производство, поради което на основание чл. 631, вр. с чл. 633 ГПК производството следва да бъде спряно до произнасяне на СЕС по дело № С-352/2025 г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение